Момчешки живот

— Нека заедно потърсим светлина!

Пищака прицели карабината в Лунния човек от упор. Изсумтя:

— Потърси една и за мен! — и дебелият му пръст забра и двата спусъка наведнъж.

Но не се разнесе изстрел.

— Стани и върви като човек! — каза Лунния човек, все тъй усмихнат. — Не е твърде късно!

Пищака се задави и изпъшка едновременно. Пак обра спусъците. Отново не последва изстрел. Той отвори с трясък карабината и онова, което бе запънало в дулата, се изля върху ръцете му.

Вътре имаше малки градински змии. Дузини змии, оплетени една в друга. Напълно безобидни, но определено нанесоха някаква травма на Пищака Блейлок и това не е лъжа.

— Хаааааргх! — изкашля се той.

Изтърси змиите от дулата, пресегна се към торбата с мунициите и вдигна длан, пълна с гърчещи се зелени телца. Пищака издаде звук като Лу Костело, сблъскал се лице в лице с върколака на Лон Нейни Джуниър134: Вай-вай-вай-вай-вай! — и внезапно чудовищното му туловище се изправи на крака и показа, че той може и да не е способен да върви като човек, но е способен да тича като заек. Разбира се, в такива случаи реалността и физиката в крайна сметка си влизат в ролята и тежестта на Пищака го притисна към цимента, преди да е стигнал кой знае колко далеч. Той се гърчеше и се мяташе като костенурка, обърната по гръб.

Изсвистяха гуми. На паркинга на бензиностанцията с рев нахлу пикап, натоварен с хора. Разпознах сред тях г-н Уилсън и г-н Калахан. Повечето от мъжете държаха бейзболни бати, брадви… или пистолети. Плътно зад тях караше кола, последвана от още една. След тях и втори пикап спря рязко. Мъжете от Зефир — както и мнозина от мъжете на Брутън — скочиха, готови да пукнат някоя и друга глава.

— Всичко свърши — каза шериф Еймъри и се изправи на крака.

Новодошлите бяха горчиво разочаровани, меко казано, от факта, че всичко е свършило. По-късно научих, че отзвуците от стрелба бяха размразили смелостта им и ги бяха извели да защитават шерифа си и града си. Предполагам, всички си бяха мислили, че някой друг ще поеме отговорността, а те могат да си останат у дома, на безопасно място. Много съпруги бяха излели реки от сълзи. Но мъжете все пак бяха дошли. Не всички мъже от Зефир и от Брутън, но достатъчен брой да се погрижат за ситуацията. Представих си как, като видяха тази тълпа от подивели мъже с касапски ножове, луисвилски биячи135, брадвета, пистолети и месарски ханджари, семейство Блейлок са благодарили на съдбата, че няма да влязат в затвора в ковчези.

В цялата какофония и аз излязох от скривалището си. Г-н Оуен Каткоут стоеше надвесен над Бързака и го просвещаваше за правия и тесен път. Бързака го слушаше само с половин ухо. Татко беше с Лунния човек, при кадилака на Блейлок. Отидох при тях, баща ми ме погледна и се накани да ме попита какво правя тук, но след това не го стори, понеже отговорът щеше задължително да доведе до пердах. Така че не попита нищо, а само кимна.