Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Това не знам. – Бернат, потънал в мълчание. – Преди беше дребнобуржоазно мислене, а сега е мачистко разсъждение. – По-тихо, за да не го чуе някой съдия: – Но жените ми харесват. Красиви са, ето, това знам.
– Така е. Но не знам дали да говоря за това.
– Впрочем, коя е тази Лаура, за която казваш, че е толкова хубава?
– А?
– Тази Лаура, която спомена.
– Не, мислех за Петрарка.
– А това книга ли ще бъде? – попита Бернат, сочейки листовете на бюрото с ръкописите, сякаш щеше да ги изследва щателно с лупата на баща ми.
– Не знам. Засега са трийсет страници и ми е забавно да напредвам на тъмно.
– Как е Сара?
– Добре е. Дава ми спокойствие.
– Питам те как е тя, а не как ти влияе.
– Има много работа. Actes Sud367 й е възложило да илюстрира една поредица от десет книги.
– Но как се чувства?
– Добре. Защо?
– Защото понякога изглежда тъжна.
– Има неща, които не могат да се оправят само с малко любов.
Десетина-дванайсет дни по-късно се случи неизбежното. Говорех с Парера и изведнъж тя ме попита слушай, как се казва жена ти? В този момент Лаура влизаше в кабинета, натоварена с папки и идеи, и прекрасно чу как Парера пита слушай, как се казва жена ти? А аз наведох примирено очи и казах Сара, казва се Сара. Лаура остави нещата на своето разхвърляно бюро и седна.
– Хубава е, а? – продължи Парера, сякаш човъркаше сърцето ми с нож. А може би сърцето на Лаура.
– Аха.
– А отдавна ли сте женени?
– Не. Всъщност не...
– Да де, искам да кажа отдавна ли живеете заедно.
– Не, не много.
Разпитът приключи не защото следователката от КГБ нямаше повече въпроси, а защото трябваше да влезе в час. Евлалия Парерова излезе от кабинета, но преди да затвори вратата, ми каза пази я, защото днес нещата са...
Затвори внимателно, без да чувства нужда да уточни как са днес нещата. Тогава Лаура стана, сложи длан в единия край на купчината документи, студентски работи, книги, бележки и списания на своето винаги претрупано бюро и събори всичко на пода насред кабинета. Страхотен трясък. Адриа я погледна разкаян. Тя седна, без да го погледне. В този момент звънна телефонът в кабинета. Лаура не вдигна слушалката, а мен нищо не ме изнервя повече от звънящ телефон, който никой не вдига, кълна ти се. Отидох до моето бюро и отговорих.
– Моля. Да, един момент. За теб е, Лаура.
Аз със слушалката в ръка, тя гледа в празното, без никакво намерение да вдигне своя телефон. Доближих я до ухото си.
– В момента не е тук.
Тогава Лаура вдигна телефона и каза ало. Аз затворих, а тя каза ооо, красавице, какво правиш! И се разсмя с кристален смях. Взех си бележките върху изкуството и естетиката, които още нямаха име, и избягах.
– Ще трябва да взема решение – каза доктор Буден, като стана и оправи безупречната си униформа на оберщурмфюрер, – защото утре има нови постъпления. Погледна към оберлагерфюрер Хьос, усмихна му се и понеже знаеше, че няма да бъде разбран, добави:
– Изкуството е нещо необяснимо. – Посочи домакина: – Единствено можем да кажем, че е израз на любовта на артиста към човечеството. Не сте ли съгласен?
Когато излизаше от дома на оберлагерфюрера с мисълта, че в момента той бавно смила думите му, чу слабо, отвън, обвит в студ, финала на триото опус 100 на ангела небесен Шуберт. Без тази музика животът щеше да бъде ужасен – това трябваше да каже на домакина.
Нещата тръгнаха на зле, когато на практика вече бях написал „Естетическата воля“. Коректурите, преводът на немски, заради който трябваше да правя допълнения към оригинала, коментарите на Каменек върху моя превод, които също ме принуждаваха да доуточнявам, всичко това се отрази доста неблагоприятно на състоянието ми. Боях се, че книгата няма да ме удовлетвори. Казвал съм ти го много пъти, Сара: това е книгата, която най-много обичам, не знам дали е най-добрата, просто най-много я обичам. Следвайки повелите на недоволната си душа, от която ти толкова изстрада в онези дни, когато Сара внасяше покой в живота ми, а Лаура се преструваше, че не ме познава, Адриа се вманиачи да се занимава часове наред със сторионито, един от многото начини да се прикрие безпокойството. Преговори най-трудните упражнения с Трульолс и най-неприятните с маестро Манлеу. Няколко месеца по-късно покани Бернат да свирят сонатите опус 3 и опус 4 на Жан-Мари Льоклер.
– Защо Льоклер?
– Не знам. Харесва ми. Освен това съм го разучил.
– Не е толкова лесен, колкото изглежда.
– Искаш ли да опитаме, или не?
В продължение на два месеца в петък следобед цигулките на двамата приятели изпълваха къщата с музика. А през седмицата, след като приключеше с писането, Адриа разучаваше репертоар. Както преди трийсет години.