Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– С какво е толкова интересен този камък?
– Нищо, нищо – каза Адриа и го прибра в своята раница.
– Знаеш ли какво впечатление ми правиш? – каза, дишайки тежко, докато изкачвахме стръмнината.
– А?
– Ами такова. Не питаш „Какво впечатление“, а казваш „А?“.
– Сега нищо не разбрах. – Адриа, който вървеше отпред, спря, погледна зелената долина, заслуша се в далечния ромон на река Ногера и се обърна към Сара. Усмихната, тя също спря.
– Все си замислен.
– Да.
– Но мислите ти винаги са далеч оттук. Все си другаде.
– Така ли... Съжалявам.
– Не. Ти си си такъв. И аз съм особена.
Адриа се приближи до нея и я целуна по челото толкова нежно, Сара, че и до днес се вълнувам, като си спомня. Не знаеш колко те обичам и колко си ме променила. А ти си истински шедьовър и се надявам да ме разбереш.
– Ти, особена?
– Странна жена съм. Пълна с комплекси и тайни.
– Комплексите... не ги показваш. Тайните... това лесно може да се разреши: сподели ги с мен.
Сега Сара погледна надолу по пътечката, за да избегне погледа му.
– Аз съм много сложна.
– Не е нужно да ми разказваш това, което не искаш.
Адриа понечи да продължи нагоре, но спря и се обърна:
– Бих искал да ми кажеш само едно нещо.
– Какво?
Колкото и невероятно да изглежда, попитах я какво ти казаха за мен твоята и моята майка. Какво ти казаха, та им повярва.
Лъчезарното ти лице помръкна и аз си помислих колко се изложих. Помълча няколко секунди и с леко дрезгав глас каза помолих те да не ме питаш. Помолих те...
Разтревожена, ти грабна един камък и го хвърли надолу в дерето.
– Не искам онези думи да оживеят отново. Не искам ти да ги чуеш; искам да ти спестя това, защото имаш пълно право да не ги научаваш. А аз – да ги забравя. – Ти намести раницата на гърба си с грациозно движение. – Това е заключената стая от приказката за Синята брада, не забравяй.
Сара произнесе тези думи толкова категорично, сякаш непрекъснато се бяха въртели в главата й. От доста време живеехме заедно и този въпрос винаги беше на върха на езика ми – винаги.
– Добре – съгласи се Адриа. – Никога повече няма да те питам за това. Отново поеха нагоре. Последна стръмнина по пътечката и най-после стигнахме, на моите трийсет и девет години, до развалините на бленувания манастир „Сант Пере Бургалски“ и брат Жулиа от Сау, който в друго време, като доминиканец, се казваше брат Микел, излезе да ни посрещне с ключа в ръце. Със Светото ковчеже в ръце. Със смъртта в ръце.
– Мирът Господен да бъде с вас – приветства ни той.
– Мирът Господен да бъде и с тебе, брате – отговорих аз.
– Какво каза? – сепна се Сара.
360 Населено място в планинската област Палярс Жусà (Каталония). – Б. р.
V. Vita condita361
Написано с молив в запечатания вагон
тук, в тази пратка, аз,
ева, с моя син авел.
ако видите моя по-голям син
каин, син на адам,
кажете му, че аз
Дан Пагис362
361 Устроен живот (лат.); в контекста на настоящата глава – спокоен, безбурен живот. – Б. р.
362 Израелски поет и преводач (1930–1986). – Б. пр.
38
– Вкусиш ли веднъж красотата на изкуството, животът ти се променя. Чуеш ли веднъж как пее хор „Монтеверди“363, животът ти се променя. Видиш ли веднъж отблизо Вермеер, животът ти се променя; чел ли си Пруст, вече не си същият. Само не знам защо е така.
– Напиши го.
– Ние сме случайност.
– Какво?
– Много по-вероятно би било да ни няма, но все пак съществуваме.
– ...
– Поколения наред бесни танци на милиони сперматозоиди, преследващи яйцеклетки, случайни зачатия, смърт, унищожение... и сега ние с теб сме тук, един срещу друг, сякаш не би могло да бъде иначе. Сякаш е можело да съществува само едно родословно дърво.
– Да. Не е ли логично?
– Не. Шибана случайност е.
– Ти пък...
– А това, че ти свириш толкова добре на цигулка, е още по-шибана случайност.
– Съгласен съм. Но... – Мълчание. – От това, което казваш, чак свят ти се завива, ако се позамислиш, нали?
– Да. И тогава се стремим да оцелеем в хаоса чрез порядъка в изкуството.
– Напиши това, става ли? – дръзна да каже Бернат, отпивайки от чая.
– Силата на изкуството е в самото произведение на изкуството или по-скоро във въздействието, което упражнява върху човека? Ти как мислиш?
– Че трябва да го напишеш – настоя Сара няколко дни по-късно. – Така ще си изясниш нещата.
– Защо занемявам пред Омир? Защо дъхът ми замира пред Брамсовия квинтет за кларинет?
– Напиши го – веднага му отвърна Бернат. – Ще ми направиш услуга, защото и аз искам да знам това.