Изповядвам

– Харесва ли ти?

– Ммного.

– Ммного?

– Страшно ммного.

– Подарявам ти я – каза тя доволна.

– Наистина ли?

– Часове наред гледаш тази картина.

– Аз ли? Какво говориш!

– Не е ли така?

– Не знам... Не съм усетил.

– В знак на почит към часовете, които си прекарал в съзерцание. Какво търсиш в нея?

– И аз не знам. Правя го, без да се замислям. Харесва ми.

– Не те питам какво намираш, а какво търсиш.

– Мисля си за манастира „Санта Мария де Жери“. Но най-вече си мисля за малкия манас­тир „Сант Пере Бургалски“, който е там наблизо и който никога не съм виждал. Помниш ли онзи пергамент на абат Делигат, веднъж ти го показах? Това е актът за основаването на манастира в Бургал, оттогава са минали толкова години, че когато докосвам пергамента, усещам развълнуван самата история. Мисля си за монасите, които сноват нагоре-надолу в продължение на векове. И се молят на несъществуващия Бог в продължение на векове. И за солниците в Жери. И за високите тайни на Бургал. И за селяните, които умират от глад и болести, и за дните, които бавно, но неумолимо се точат, и за месеците и годините, и се вълнувам.

– Никога не бях чувала от теб толкова много думи наведнъж.

– Обичам те.

– Какво още търсиш там?

– Не знам, наистина не знам какво търся. Сложно е да се каже.

– Тогава какво намираш?

– Странни истории. Необикновени хора. Желание да живееш и да гледаш.

– Защо не отидем да видим всичко това на живо?

Тръгнахме за Жери де ла Сал със сеата, който каза дотук при прохода Комиолс. Един много приказлив механик от Изона360 смени не знам какво си на главата на не си спомням какво, и подхвърли, че няма да е зле да си купим друга кола, за да си нямаме неприятности. Загубихме един ден с тази житейска проза и пристигнахме в Жери късно вечерта. На другия ден от прозореца на хижата видях картината на Уржел на живо и едва не се задавих от вълнение. През целия ден гледахме, снимахме, рисувахме; виждахме как влизат и излизат призраци на монаси, селяни и работници от солниците и по едно време съзрях духовете на двамата монаси, които отиваха в „Сант Пере Бургалски“ да приберат ключа и да затворят този малък уединен манастир след стотици години непрекъсван монашески живот.

На другия ден нашата посъвзела се кола ни откара на двайсет километра на север, до Ескало, а оттам – пеша, по една козя пътека, която вървеше по южния склон към Бараонсе, единствената, по която можеше да се стигне до развалините на „Сант Пере Бургалски“, бленувания манастир. Сара не ми позволи да нося широката раница с блока, моливите и въглените – това е нейният товар.

След като повървяхме седем-осем минути, взех от средата на пътечката един остър камък, нито много голям, нито много малък, и Адриа се вгледа в него замислен, а в съзнанието му изникна образът на красивата Амани с нейната тъжна история.