Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
С почернели от пушека ръце, възползвайки се от нощната тъмнина, влезе в спалнята на зайчетата заедно с верния Барабас. Всяко дете в своето легло. Сложи им инжекция в сърцето без обяснения. Само на онова момче, което попита каква е инжекцията, отговори, че ще успокои болката в коленете му. Другите умряха вероятно съзнавайки, че най-после ще умрат. Момиченцето с мръсния парцал единствено го посрещна съвсем будно, с обвиняващи очи. И то попита защо. Но по друг начин. На своите седем години беше способно да попита имаше ли нужда от всичко това. Попита защо и го погледна в очите. Седмиците болки бяха прогонили страха и седнала на леглото, разтвори блузката си, за да намери Барабас точното място за инжекцията. Но тя гледаше доктор Буден и го питаше защо. Този път той трябваше да отклони поглед против волята си.
Защо. Waarom.372 Повтаряше, докато устните й потъмняха, оцветени от смъртта. Ако едно момиченце на седем години не се отчайва пред смъртта, значи вече е напълно отчаяно и съсипано. Иначе не може да се обясни такова самообладание. Waarom.
След като подготви бягството от лагера на зазоряване заедно с няколко външни офицери, за пръв път от много месеци доктор Буден не спа добре. Заради едно waarom. И едни тънки устни, които потъмняваха. И обершарфюрер Барабас, усмихвайки се, му слагаше инжекция на него, без да му сваля униформата, и се усмихваше с устни, почернели от смъртта, която не идваше, защото сънят не свършваше.
Призори, без да вдигат шум, преди оберлагерфюрер Рудолф Хьос да се усети, двайсетина офицери и подофицери, между които Буден и Барабас, вече се бяха отправили на път към което и да е място, стига да е далеч от Биркенау.
369 Да, моля (нем.). – Б. пр.
370 Холандски (нем.). – Б. пр.
371 Татко, татко, татко (литов.). – Б. пр.
372 Защо (нидерл.). – Б. пр.
* * *
И на Барабас, и на доктор Буден много им провървя – възползвайки се от бъркотията, те се отдалечиха на такова разстояние от местоработата си и от Червената армия, че успяха да минат пред британците за войници, дошли от украинския фронт, които желаят единствено да свърши войната, за да се върнат най-после у дома при жената и децата, ако още са живи. Доктор Буден сега беше Тилберт Хенш, да, от Щутгарт, господин капитан, и нямаше никакъв документ, с който да удостовери това, защото с капитулацията, нали разбирате. Искам да се върна вкъщи, господин капитан.
– Къде живеете вие, доктор Конрад Буден? – попита офицерът, който водеше разпитите, когато докторът приключи с обясненията.
Доктор Буден го погледна с отворена уста. Успя само да каже какво?, с изумено изражение на лицето.
– Питам къде живеете – повтори британският лейтенант с ужасен акцент.
– Какво ми казахте? Как ме нарекохте?
– Доктор Буден.
– Но...
– Вие не сте стъпвали на фронта, доктор Буден. Още по-малко на източния.
– Защо ме наричате доктор?
Британският офицер отвори папката, която стоеше на бюрото. Военното досие. Шибаната мания всичко да е архивирано и контролирано. Той, малко по-млад, но той, с онези очи, които не гледаха, а пронизваха. Хер доктор Конрад Буден, хирург от випуск 1938. А, освен това професионален пианист. Страхотен сте, докторе.
– Това е грешка.
– Да, докторе. Голяма грешка.
* * *
Доктор Буден започна да плаче чак на третата година в затвора, където излежаваше петгодишна присъда, защото по някакво чудо, станало в последния момент, никой не беше го свързал с Аушвиц-Биркенау. Беше от малкото затворници, които дотогава нямаха никакво свиждане, защото родителите му бяха убити при бомбардировката на Щутгарт, а той самият не беше пожелал да се праща известие на никой повече или по-малко далечен роднина. И най-малко на роднините от Бебенхаузен. Нямаше нужда от свиждане. Прекарваше деня загледан в стената, особено след като започна да страда от безсъние по няколко нощи подред. Като глътки вкиснато мляко пред очите му се нижеха лицата на всички пациенти, които бяха минали през ръцете му, когато беше подчинен на доктор Фойгт в кабинета за медицински изследвания в Биркенау. Наложи си да си припомни възможно най-голям брой лица, стенания, сълзи и викове от уплаха и прекарваше цели часове неподвижен, седнал пред голата маса.