Сянката на планината

Тито понечи да завърже торбата, но го спрях.

— Почакай.

Бях забравил да проверя още едно място, което полицията вероятно беше пропуснала. В

килера имахме газов бойлер. Върху него имаше рафт, който Лиса бе сложила, за да изсуши

някога халюцигенните гъби, които един приятел от Германия ни беше донесъл.

Отворих вратата и погледнах към рафта. В единия му край имаше кутия от обувки. Видях

думите „ЕТО ЗАЩО", изписани отстрани.

Дръпнах кутията към мен, бръкнах вътре и ръката ми взе да пресява предметите в нея.

Бяха обикновени предмети — тънко сребристо шалче, което бе носила на първата ни

среща; детска играчка с пружина, месингова запалка „Зипо" — подарък от Дидие по повод

настаняването ни, която тя не ми даваше да използвам от страх, че ще я загубя — и вероятно

така щях да направя; кучешка свирка, която надуваше винаги, когато се разхождахме по

„Марин Драйв", за да привлича вниманието на кучетата, покрай които минавахме; преспапие, което й бях направил от сребърни пръстени, и разни камъчета, мидички, снимки, талисмани и монети.

Беше кутия с джунджурии, дребни неща, които нямаха никаква стойност за никого

другиго на света. „А не е ли това любов, Лиса? — помислих си, взрян в кутията. Когато няма

значение за другите, а за нас значи всичко, не е ли любов? — Не се ли обичахме. Лиса? Не се

ли обичахме?"

Сложих кутията в торбата на Тито заедно с двете парчета сабя на Кадербай и Лисините

конопени сандали. Той я завърза здраво и я метна на рамо.

— Как ви е фамилията? — попитах.

Изучавах лицето му. Беше важно лице. Цялото ми имущество на света беше в ръцете му, а се познавахме от четиринайсет минути. Исках да разпознавам това лице, независимо колко

ще се промени.

— Дешпанде — отвърна той.

— Грижете се за нашите проценти, господин Дешпанде.

— Не се притеснявай — засмя се той.

Стиснахме си ръцете. Той хвърли поглед към Дидие и изтича надолу по стълбите.

— Е, как ще го убием? — попита Дидие и си сипа бренди, след като Тито си тръгна.

— Кого да убием?

— Конканън, разбира се.

— Не искам да убивам Конканън. Искам да го намеря и да го накарам да каже кой е

купил хапчетата от него и ги е дал на Лиса.

— Бих ти препоръчал да свършим и двете — рече замислено той.

— Трябва да поговоря с Навин — казах. — Може ли да му се обадиш и да го уредиш?

Трябва да докладвам на Санджай в ранния следобед. Кажи на Навин, че ще го чакам в пет в

Афганската църква, ако успее да дойде.

— Разбира се. Знаеш ли кога се връща Абдула?

— Не.

— Сега имаш нужда от него в Компанията.

— Знам.

Огледах се в стаята и в спалнята оттатък.

— Тази нощ ще спя тук.

— В никакъв случай! — възпротиви се Дидие. — Не е безопасно. Знам едно място до