Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Приклекнал, Ток-старши гребна шепа от богатата черна почва на степта и я стри в ръцете си. Задържа я до носа си и вдиша пищното ухание на пръстта. Без значение какво можеше да се случи при това хвърляне на заровете — успех или провал — беше благодарен, че ще го види тук, във втората си родина. Щеше да отправи благодарност за този дар към Вятъра, Земята и древните духове на страната. Някога, на млади години — не беше сигурен кога е станало — но някога той се влюби в гледката на степите. Знаеше, че други ги намират празни и мрачни — мнозина в Тали и Унта, и дори в Хенг, на самия им праг, ги назоваваха Голямата средна пустиня. Ала за него въобще не бяха празни. За него бяха изпълнени с мрачно и все пак омайващо величие. Според него това бе обяснението защо толкова хора изказваха неприязънта си. Простата истина беше, че мястото е твърде огромно за тези дребни човеци.

Той се изправи, изпъна гръб и кимна съгласието си на очакващите го атамани и конни вестоносци. Чос го чакаше на входа на командната палатка и двамата се прегърнаха.

— Почти всички отново заедно — каза Чос усмихнато под гъстата си жълтокафеникава брада.

— Почти.

Ток приветства атаманите и всички възлегнаха на одеялата вътре. Поднесоха сладки и плоски питки.

— Най-напред — рече Ток и топна ръце в купа с вода — искам да благодаря на атаманите за доверието и честта, които те щедро ми оказаха. Второ, искам да поднеса извиненията си, че стените на Хенг все още стоят.

Атаманите заговориха в един глас и заявиха, че нямало нужда от извинения. Атаман Ортал от задругата на Черния пор вдигна ръка, за да вземе думата:

— Предводителю, от началото беше ясно, че няма да превземем града веднага. Ти ни помоли да чакаме пристигането на съюзниците. Те са вече тук — и няма нужда да чакаме още. Сега ще нападнем заедно.

Ток се спогледа с Чос, премести одеялото си и си взе шепа грозде.

— Щеше ми се да е тъй просто, Ортал. Да, нашите съюзници от Тали доведоха много хора, ала не са достатъчно за превземането на Хенг.

Погледите се преместиха върху Чос.

— Не са достатъчно? — попита Ортал. — Тогава защо изобщо са дошли? Обясни ни.

— Молим за още търпение — намръщено изрече Чос. — Пристигат още хора.

— Още? Откъде? — попита Трошикрак Червения, атаман на задругата на Равнинния лъв. — Казваш, чакайте. Това е отговорът ти за всичко. Откъде може да се вземат тези войници? Във всичките ви земи няма повече. Може да имате мъже и жени на брой колкото стръковете трева, но те ще бъдат безполезни, докато няма желание за битка.