Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Бе по-зле и от най-лошите предчувствия на Качулката — щом влязоха в Лабиринта, той издигна най-мощните защити, които можеше да мобилизира. Ала дори сега, защитен от пряк досег, можеше да усети как побеснелите енергии гризат преградите му. Пробиеха ли си път, той и Скинър нямаше да оцелеят и миг тук — в най-отдалечените краища на Тирлан, при видимото действие на Куралд Лиосан, Древната Светлина, недостъпна и много по-негостоприемна от другите древни лабиринти.

Двамата със Скинър приклекнаха в сянката на тесен, дълбок пролом в напуканата, изпечена земя. Над тях, през ослепително бялото небе, плющяха и се извиваха воали и потоци енергия. На Качулката му се струваше, че почти може да ги чуе как звучат.

— Ти предпочиташ това пред Хаоса? — изръмжа Скинър.

— Да, предпочитах да попадна тук, отколкото в Хаоса.

— Твърде си предпазлив. Защо не Сянката или Телланн?

— Твърде пренаселени. И очи навсякъде. Тук няма очи.

Той посочи напред. Двамата потеглиха и се присвиваха под бушуващата буря от енергии над тях.

— Какво искаш да кажеш, че нямало очи?

— Не можеш ли да го усетиш? Това място е диво, неопитомено. Няма някакво ръководещо присъствие.

— Ами Отецът Светлина?

Качулката вдигна ръка пред лицето си.

— Да, ако искаш да посочиш първодвигателя, създателя на всичко, тогава — да, предполагам, че се намира тук. Така е.

Той стисна заслепените си очи и изкриви лице.

— Макар и само като дух.

— Съмнявам се в него. Чувал съм, че въздухът е отровен. Че влезлите тук по-късно умират от него.

— Не въздухът е отровен — каза Качулката и зави надясно, когато проломът се сля с друг, по-широк.

— Оттук.

— Каза нещо за някакви множества? — попита Скинър.

Качулката се обърна. Скинър сочеше засъхналата кал на дъното на дерето — Пътека. Присмехът на Близнаците! Как не забеляза това? Проклятие. Махна на Скинър да върви.

Известно време следваха дола. Разбира се, Качулката не можеше да знае точно колко време; нямаше изгрев и залез на слънцето, нито пък естествени промени в потоците и короните фучаща през небето освободена енергия. Приблизително бяха стигнали място, където шестото му чувство му каза, че може да опита да достигне до разбъркващата сила, за да направи отвор, когато пред тях внезапно излязоха четири фигури.

Качулката се спря изненадано; явно не можеше да разчита на по-изострената си чувствителност и възприемчивост на това враждебно място. Фигурите носеха нещо като бяла емайлирана броня, покрита с коричка от прах, и бледожълти наметала. Чертите им напомняха на Тайст Андий, при все че косите им бяха бели и дълги. Единият изджафка нещо на техния език. Качулката даде знак, че не разбира.

Махване и говорителят опита отново: