Зовът на барабана [bg]

Времето се пооправи; снегът по голата земя вече се беше стопил и макар че въздухът още беше студен и мразовит, небето бе ослепяващо синьо, а гората излъчваше аромат на смърчове и борове.

Именно миризмата на ели, когато минавахме през една горичка, ми напомни за началото на това премеждие и за мистериозната група индианци, които бяхме видели.

— Иън — казах, когато го настигнах. — Точно преди да се появите вие на склона, видяхме група индианци с един йезуитски свещеник. Не бяха от Анна Оока — имаш ли представа кои са?

— О, да, лельо. Знам всичко за тях. — Той прокара облечена в ръкавица ръка под зачервения си нос. — Тъкмо тях следяхме, когато ви открихме.

Непознатите индианци били мохоуки, които идвали далече от север. Тускарора били осиновени от ирокезкия съюз преди петдесетина години и поддържали близки връзки с мохоуките, като често си гостували както официално, така и неофициално.

Настоящата визита била нещо средно — група млади мохоуки търсели съпруги. В тяхното село имало недостиг на моми за женене и те решили да дойдат на юг, за да видят дали ще намерят подходящи половинки сред племето тускарора.

— Ами една жена трябва да е от подходящия клан — обясни Иън. — Ако е от неподходящ, не можеш да се ожениш за нея.

— Като Макдоналд и Кембъл, а? — обади се заинтригуван Джейми.

— Да, нещо такова — ухили се Иън. — Затова водеха и свещеник със себе си — ако намерят жени, да се оженят веднага и да не трябва да спят в студено легло по пътя към дома.

— Значи са християни?

Иън сви рамене.

— Някои от тях. Йезуитите били сред тях от известно време и много хурони се покръстили. Не толкова много сред мохоуките обаче.

— Значи са били при Анна Оока? — попитах любопитно. — Защо тогава ти и приятелите ти ги следите?

Иън изсумтя и затегна яката от катеричи кожи на врата си.

— Може и да са съюзници, лельо, но това не означава, че Накогнауето и неговите хора им вярват. Дори другите племена от ирокезкия съюз се страхуват от мохоуките — християни или не.

Почти наближаваше залез, когато видяхме хижата. Бях измръзнала и изморена, но веднага се ободрих, щом видях малкия ни чифлик. Едно от мулетата в кошарата, светлосиво създание на име Кларънс, също ни видя и зарева приветствено, като накара и конете да се скупчат около перилата в очакване на храна.

— Конете изглеждат добре — каза Джейми, като всеки стопанин, който първо се грижи за животните. Аз бях по-притеснена за нас самите; да влезем, да се стоплим, да хапнем, възможно най-скоро.

Поканихме приятелите на Иън да останат, но те отказаха, разтовариха Джейми в двора и изчезнаха бързо, за да подновят преследването на мохоуките.

— Не искат да остават в къщата на бял човек, лельо — обясни Иън. — Смятат, че мирише лошо.