Мозайка от убийства [bg]

Скъпи Джеймс,

Когато прочетеш това, всичко вече ще е свършило. Трябва да ми простиш, че не ти казах по-рано и не споделих с теб истината, но не се съмнявам, че с времето ще ме разбереш.

На бюрото ми ще откриеш някои бележки, които съм написал. Те са свързани със състоянието ми и решението, което съм взел. Искам да стане ясно, че медицинската диагноза е точна и окончателна и за мен няма никаква надежда за възстановяване.

Не се страхувам от смъртта. Иска ми се да вярвам, че името ми няма да бъде забравено.

— Какво правиш, Сюзан?

Дотам успях да стигна, когато откъм вратата се разнесе глас, аз вдигнах поглед и видях Чарлс Клоувър, застанал там. Значи на стълбището наистина беше имало някого. Беше с кадифени джинси, развлечена риза и разкопчано сако. Изглеждаше уморен.

— Намерих липсващите глави — отвърнах.

— Да. Виждам.

Настъпи продължително мълчание. Беше едва шест и половина, но сякаш беше много по-късно вечерта. Отвън не долиташе никакъв шум от улично движение.

— Какво правиш тук? — попитах го аз.

— Ще изляза в отпуск за няколко дни. Дойдох да си взема някои неща.

— Как е Лора?

— Роди момченце. Ще го нарекат Джордж.

— Хубаво име.

— И аз така мисля.

Той влезе в кабинета и седна на едно от креслата. Аз стоях зад бюрото му, така че все едно си бяхме разменили местата.

— Мога да ти обясня защо скрих страниците — каза Чарлс.

Разбрах, че вече беше започнал да измисля обяснение за случилото се, така че каквото и да ми кажеше, то нямаше да бъде вярно.

— Няма нужда — отговорих аз. — Вече знам всичко.

— Наистина ли?

— Знам, че си убил Алан Конуей. И знам защо.

— Няма ли да седнеш? — предложи той, като махна към шкафа с напитките. — Искаш ли нещо за пиене?

— Благодаря ти.

Отидох да налея уиски в две чаши. Беше хубаво, че Чарлс не ми създаваше излишни затруднения. Двамата се познавахме много отдавна и аз бях твърдо решена този разговор да премине цивилизовано. Все още не бях съвсем сигурна какво щеше да се случи след него. Предполагах, че Чарлс ще се обади по телефона на старши инспектор Лок, за да се предаде на полицията.

Подадох му чашата и седнах срещу него.

— Мисля, че по традиция ти трябва да ми кажеш какво се е случило — каза Чарлс. — Въпреки че можем да го направим и по обратния начин, ако предпочиташ.

— Няма ли да отричаш?

— Виждам, че ще бъде напълно безсмислено. Ти си намерила страниците.

— Можеше да ги скриеш по-внимателно, Чарлс.

— Не мислех, че ще ги търсиш тук. Честно казано, останах доста изненадан да те видя в кабинета си.

— Аз също се изненадах да те видя.

Той вдигна чашата си за наздравица с ироничен жест. Беше моят началник, моят ментор. Беше дядо. Кръстник. Не можех да повярвам, че двамата с него водим този разговор. Но въпреки това започнах — не съвсем от началото, както бих предпочела, но явно най-сетне се бях научила да мисля като детектив, а не като редактор.