Кладенецът на възнесението

Зная какви са доводите ви. Говорим за Очакването, за предсказани събития, за обещания, направени от великите древни пророци. Разбира се, Героят на времето трябва да отговаря на пророчествата. Да отговаря перфектно. Точно в това е идеята.

Страф Венчър яздеше тихо в мъгливия здрач. Макар че предпочиташе каретата, смяташе, че е важно да се показва пред войниците си на кон. Зейн вървеше до стремето му. Следваше ги отряд от петдесет войници.

Дори с толкова много хора зад гърба Страф пак се чувстваше беззащитен. Не беше само заради мъглите и сумрака. Все още не можеше да забрави как онази девойка бе докоснала чувствата му.

— Зейн, ти се провали — заяви Страф.

Мъглородният вдигна глава. Разпалилият калай Страф различи намръщеното му изражение в здрача.

— Провалил съм се?

— Венчър и Сет все още са живи. На всичко отгоре най-добрите ми аломанти бяха избити до крак.

— Предупредих, че може да стане така.

— И съвсем преднамерено, Зейн — озъби се Страф. — Защо ти беше нужна група от тайни аломанти, след като смяташе да ги пращаш на самоубийствена мисия по време на открито заседание? Може би смяташ, че възможностите ни са неограничени, но нека те осведомя, че тези шестимата не могат да бъдат заменени.

Беше му отнело десетилетия упорита работа с любовниците, за да се сдобие с тези тайни аломанти. Работата не беше неприятна, но си оставаше работа. А с необмислената си постъпка Зейн беше избил една трета от аломантичното потомство на Страф.

„Децата ми са мъртви, планът ми беше разкрит… а Елънд е още жив!“

— Съжалявам, татко — рече Зейн. — Смятах, че хаосът и тясното помещение ще попречат на онова момиче и ще я принудят да не прибягва до монети. Наистина вярвах, че ще се получи.

Страф се намръщи. Знаеше добре, че Зейн се мисли за по-компетентен от него — кой Мъглороден не би смятал така? Само с внимателно подбрана смесица от подкупване, заплахи и манипулации можеше да го държи под контрол.

Но каквото и да смяташе Зейн, Страф не беше глупак. И предполагаше, че дори сега Зейн крие нещо. „Защо прати тези хора да умрат? — мислеше си Страф. — Вероятно е знаел, че ще се провалят — инак щеше да им помогне“.

— Не — заговори Зейн тихо, по-скоро на себе си, както правеше често. — Той е мой баща… — Млъкна и кимна отривисто. — Не, не и тях.

„В името на лорд Владетеля — помисли си Страф, загледан в безумния си син. — В какво се забърках?“ Зейн ставаше все по-непредсказуем. Беше пратил тези хора на сигурна смърт, завладян от ревност или от жажда за насилие — а може би дори само от скука? Страф не вярваше, че Зейн би се обърнал срещу него, но напоследък изпитваше колебания. Във всеки случай вече не смяташе да разчита на плановете му. Да, вече не можеше да вярва на Зейн за нищо.

Зейн го погледна. Все по-трудно му беше да скрива безумието си. Добре, че и самият Страф понякога забравяше за него. Зейн бе най-опасният инструмент, с който разполагаше. Защитата, която можеше да осигури един Мъглороден, бе по-важна от разклатения му разсъдък.