Кралят

Ала нищо от това не бе истинският шок.

Падналият ангел беше облечен в лъскав бял костюм на Елвис Пресли – с панталони чарлстон, широки ръкави и ревери, които спокойно можеш да си опънеш като палатка в задния двор. О, и крила в цветовете на дъгата, които се разпериха, когато той вдигна ръце като проповедник.

– Нека партито започне – каза Ласитър, докато слизаше по стълбите на бегом, а пайетите му примигваха и блещукаха. – И къде, по дяволите, ми е амвонът?

Ви изкашля цигарения дим, който беше нагълтал.

– Тя иска ти да проведеш церемонията?

Ангелът разтвори бездруго зейналата си яка.

– Каза, че иска най-святото нещо в къщата да го направи.

– Най-святото нещо или най-големият задник? – промърмори някой.

– Това Библията на Бъч ли е? – попита Ви.

Ангелът им показа доволно плячката си.

– Аха. Както и неговото… Тяло господне, май така го нарече. Освен това имам проповед, която сам написах.

– Светците да са ни на помощ – долетя глас от другия край на групичката.

– Чакай, чакай, чакай. – Ви размаха ръчно свитата си цигара. – Аз съм син на божество, а тя е избрала теб?

– Можете да ме наричате „пасторе“… и преди фенът на „Ред Сокс“ да е получил истеричен пристъп, искам всички да знаят, че съм напълно изряден. Бях онлайн, изкарах курс за по-малко от час и вече съм ръкоположен.

Рейдж вдигна ръка.

– Пастор Шибан задник, аз имам въпрос.

– Да, синко, наистина ще отидеш в ада. – Ласитър го прекръсти и се огледа наоколо. – Е, къде са булката и младоженецът? Готов съм да оженя някого.

– Не си взех достатъчно тютюн, за да преживея това – ядосваше се Ви.

Рейдж въздъхна.

– В бара има „Грей Гус“, братко… о, чакай малко. Вече нямаме бар.

– Мисля, че просто ще си влея една банка морфин.

– Може ли аз да ти го сложа? – предложи Ласитър.

– Я повтори. – Леле. Това е, ъъъ, интересен тоалет.

При гласа на Бет всички погледнаха през рамо. Тя тъкмо излизаше от библиотеката със Сакстън до себе си. След тях идваше Рив със свитък пергамент под мишница и объркано изражение.

– Нали? – Ласитър направи пирует и подобната на наметало дреха се развя.

Не че Джон Матю му обърна внимание. Нито на него, нито на когото и да било другиго.

Напълно несъзнателно той тръгна към сестра си. Облечена бе в простичка бяла рокля по тялото, която покриваше раменете и се спускаше до под коляното. Когато се приближи, Джон Матю видя, че е същият тип рокля, който Избраниците в къщата носеха, когато искаха да им е удобно. За разлика от тях обаче, косата на Бет беше пусната и се разстилаше на черни вълни по гърба ѝ.

Изглеждаше невинна. И прелестна. И съвършена.

– Толкова си красива – казаха ръцете му.

– Благодаря. – Тя приглади роклята. – Лейла ми я даде назаем. Е, готов ли си да ме отведеш до олтара?

Доста време мина, преди Джон да накара ръцете си да му се подчинят. И докато пръстите му оформяха отговора, той си помисли, че при всички гадости, които глимерата им стоварваше на главата, напрежението в къщата и тъгата, която обгръщаше Рот… това бе нещо, което сякаш беше очаквал цял живот. Нещо, заради което бе прекосил огромно пространство. Някаква цел, която бе искал да изпълни, без дори да си дава сметка за това.