Кралят
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570980
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят». Краткое содержание книги:
Усещаше дори глада, който я бе накарал да слезе в кухнята.
Какво щеше да прави, ако не…
Треперенето започна от бедрата ѝ – първо съвсем слаби тикове, които бързо се усилиха. След това беше ред на ръцете. На раменете ѝ.
Сякаш тялото ѝ се мъчеше да се отскубне от затвора си, разтърсваше метафоричните решетки, които се бяха захлопнали около нея.
– Ехо?
Мъжкият глас долетя отдалече, откъм другата страна на къщата, и Селена се опита да отговори. Не излезе нищо, освен немощен стон – всичко в нея вибрираше, от зъбите до пръстите на краката тя се тресеше необуздано…
В мига, в който Трез прекрачи прага, тялото ѝ се отскубна от невидимия си затвор; крайниците ѝ изригнаха, блъскаха се в нещата наоколо, мятаха се, най-после свободни. А после тя рухна и удари главата си в ръба на чашата с кафе, кифличката подскочи в чинията си, тракането на захарницата и гръмотевичният удар, с който гърдите ѝ се блъснаха в масата, отекнаха като взрив на бомба.
– Селена!
Трез я улови, преди да се е свлякла на пода; силните му ръце я обгърнаха и я стиснаха здраво, докато в тялото ѝ всичко, което преди малко се бе вкаменило, сега сякаш се втечни. Тя не толкова се облегна в обятията му, колкото се разтопи. И не защото беше възбудена.
– Какво става? – попита той, докато я изнасяше от кухнята и я слагаше да легне върху канапето срещу камината във фоайето.
Селена отвори уста, за да отговори, но от нея не излезе нито звук. Вместо това всеки детайл от тъмната дървена ламперия и огнището от речни камъни, и препарираната сова върху полицата над камината станаха болезнено ясни, очите ѝ направо изгаряха от остротата на зрението ѝ.
Затвори очи и простена.
– Селена? Селена.
Сега я изпълваше причудлива летаргия, толкова силна, че буквално усещаше как някакъв вихър засмуква всичката ѝ енергия и тя никога нямаше да се освободи от него. Смътно си даде сметка, че е грешала за болестта. Винаги си бе мислила, че са ставите, ала сега имаше чувството, че проблемът са мускулите ѝ.
От суеверие сестрите ѝ никога не бяха говорили за подробностите. Единственото, за което знаеше, бе краят.
Сега ѝ се искаше да бе разпитала онези, които бяха засегнати от болестта. Още щом бе усетила първото едва забележимо схващане преди… колко време беше минало?
Много.
Определено навлизаше в последния стадий…
Нещо я докосна по устата. Нещо влажно… кръв.
– Пий – нареди Трез. – Пий, по дяволите, пий…
Езикът ѝ се показа и опита кръвта му и вкусът ѝ я накара да простене от жажда. Ала не мислеше, че е в състояние да преглътне…
О, да, да, ето че беше.
Селена впи устни в разреза, който бе направил върху китката си и о, божествена насита! С всяка глътка усещаше как силата ѝ се завръща, изпълвайки я така, както летаргията я бе оставила празна.
И колкото повече вземаше, толкова повече искаше, жажда се разгаряше в нея вместо насищане.
Ала Трез като че ли нямаше нищо против. Нищичко.
С нежни ръце той я намести, така че да легне в скута му, с изпънати крака и ръце – вдигнати над главата. И докато пиеше от него, той бе всичко, което Селена виждаше – красивите му бадемови очи, съвършено оформените устни, тъмната кожа и късо подстриганата коса.
Досущ както преди в присъствието му, тя почувства, че се връща обратно към онова място на отчаяние, към сексуалната нужда, заличила напълно способността ѝ да разсъждава трезво.
Дълбоко в глъбините на съзнанието си знаеше, че всяка постъпка, направена в това състояние, вероятно бе нещо, за което щеше да съжалява, ала изобщо не я беше грижа. Всъщност първият истински пристъп на болестта я накара още по-отчаяно да закопнее нещата между тях да продължат.
И може би нямаше да се влюби.
Може би… щеше да успее да се закорави срещу чувствата.
Та нали именно вкочаненост я очакваше в бъдещето.
30 Гласов асистент, разработен за продуктите на „Епъл“. – Бел. прев.
50
Застанал на прага на спалнята си, Джон Матю усещаше приближаването на нов пристъп.
Докато сестра му говореше, а той кимаше, умът му се оттегли в онова място, където се раждаше епилепсията, хаос от електрически импулси, заплашващи да превземат всичко… само че – дотук с това. Тъкмо когато бръмченето им започна да се усилва, той сложи край с помощта на волята си.
Няма. Да. Я. Бъде…
И я виж ти – взе, че подейства. Не отведнъж, ала постепенно кресчендото на пращенето и електрическите искри, заплашващи да го нокаутират, започнаха да отслабват.
– Е… ще го направиш ли? – попита Бет с широко отворени очи. – Имаме около час. На Ласитър му трябва толкова, за да се подготви.