Кралят

Трябваше да открие Ласитър. И Джон Матю.

Още сега.

* * *

Тази сутрин Селена получи първото пълно сковаване.

Седеше на кухненската маса в имението на Рив с чаша кафе и домашно опечена кифла, изпълнена с тревожни мисли за съдбата на краля, целувките на Трез, суровия поглед на Ай Ем, несигурното си бъдеще…

Най-вече целувките на Трез.

Не го беше виждала нито с други, нито насаме, откакто бяха излезли от банята и бяха отишли в кухнята, за да намерят брат му.

И тя май се радваше, че е така.

Нещата, останали недовършени между тях… сексуалните неща, останали недовършени, точно сега щяха да бъдат твърде много за нея. Докато беше в плен на момента, всичко ѝ се бе струвало толкова естествено, дори предначертано… ала сега, когато главата ѝ се беше прояснила, не можеше да не се зачуди какво си беше мислила.

Бъдещето приближаваше и щеше да ѝ бъде достатъчно трудно и без напрежението от това, да се влюби.

А именно натам отиваха нещата.

Докато мозъкът ѝ се гърчеше в главата ѝ, тя отпи глътка кафе, изгори си устната и в раздразнението си реши, че не е сложила достатъчно захар. А и беше сипала твърде много кафе във филтъра. И на всичкото отгоре водата не беше достатъчно студена, така че сега се усещаше металически привкус.

В действителност кафето си беше отлично. Вътрешното ѝ аз се бореше за равновесие.

Ала поне по въпроса с кафето можеше да направи нещо.

Посегна към малката захарница, протегна ръка, изви се в кръста и…

Тялото ѝ не толкова се схвана, колкото замръзна в тази поза… сякаш всички стави, които участваха в движението, изведнъж се бяха превърнали в камък.

Ужасът накара сърцето ѝ да забие четворно по-бързо, пот изби по лицето и гърдите ѝ. А когато опита да отвори уста, за да си поеме повече въздух, установи, че дори челюстта ѝ не помръдва… макар че това може и да беше от страх.

Изведнъж тишината в къщата сякаш я притисна от всички страни.

В планинското убежище на Рив нямаше никого. Останалите Избраници бяха в Светилището – на посещение при тяхната директрикс Амалия, след свалянето на Рот от престола. Ривендж беше в Колдуел. Догенът, който сега работеше на смени между това място и имението на Братството, бе останал в града, с оглед на печалната новина.

Пресмятайки трескаво, тя се опита да си спомни колко време беше минало, преди сестрите ѝ да бъдат засегнати завинаги.

Не бяха дни. Може би месеци, измерено в човешко време.

Прескъпа Скрайб Върджин… ами ако това беше то?

Съсредоточавайки цялата си енергия, тя се опита да откачи заключените врати на ставите си и не стигна доникъде. Единственото, което помръдна, бяха сълзите, изпълнили очите и оросили ресниците ѝ. Беше толкова странно – въпреки че беше напълно вкаменена, усещаше абсолютно всичко. Горещите струйки, стичащи се по бузите ѝ. Топлината, долитаща отгоре и милваща слепоочията и връхчетата на ушите ѝ. Хладното течение около обувките ѝ с меки подметки. Опарването на езика и гърлото ѝ.