Спомен за светлина

- Ние…

Гавин се вцепени, а тя млъкна и се заслуша. Стъпки. Двамата се отдръпнаха и проследиха с погледи как шараите извеждат десетина пленници на откритото пространство, където беше стояла командната палатка. Няколко бяха войници, толкова пребити, че едва можеха да вървят, имаше и готвачи и ратаи. Ризите на всички бяха смъкнати.

Някой беше татуирал на гърбовете им някакъв символ. Егвийн поне смяташе, че са татуировки. Символите можеше да са и жигосани.

Появи се тъмнокож шарайски страж, който влачеше след себе си вестоносче, явно намерено скрито в лагера. Отпра ризата от гърба на разплаканото момче и го бутна на земята. Шараите носеха странно облекло, с голям ромб, изрязан на гърба. Егвийн видя, че стражът също има белег на гърба, татуировка, която едва се различаваше на тъмната му кожа. Облеклото му иначе изглеждаше официално - халат от твърда тъкан, който стигаше почти до коленете му. Под него носеше риза с дълги ръкави.

От тъмното излезе друг шарай, почти съвсем гол, само с дрипави гащи. Вместо татуировка на гърба имаше татуировки по раменете. Пълзяха нагоре по врата му като извити лози, преди да загърнат челюстта и страните му. Приличаха на извити ръце с дълги ноктести пръсти, които придържаха главата му отдолу.

Другите стражи се размърдаха неспокойно. Явно новодошлият ги притесняваше. Той отиде до коленичилото вестоносче, вдигна ръка и се усмихна ехидно.

Гърбът на момчето изведнъж пламна и се появи татуиран знак като на другите пленници. Вдигна се пушек и момчето изрева от болка. Гавин ахна. Мъжът с татуировките по лицето… можеше да прелива.

Няколко от пазачите замърмориха. Егвийн _почти_ можеше да разбере думите им. Преливащият им кресна като на псета и те млъкнаха уплашено, а той се обърна и си тръгна.

„Светлина!”, помисли Егвийн.

В тъмното се чу шумолене и се появиха две жени с широки копринени рокли. Едната имаше по-светла кожа и след като се огледа, Егвийн откри, че някои от войниците също са светлокожи. Не всички шараи бяха черни като тези, които бе видяла досега.

Лицата на жените бяха много красиви. Дори изящни. Егвийн се присви. Според това, което бе видяла досега, тези двете сигурно бяха преливащи. Ако се приближаха още, можеше да я усетят.

Двете жени огледаха пленниците. На светлината на фенерите Егвийн успя да види татуировки и на техните лица, само че не бяха толкова смущаващи като на мъжете. Бяха като листа, минаваха под ушите и се разтваряха като цветя на бузите. Двете жени си зашепнаха и Егвийн отново остана с чувството, че почти може да ги разбере. Да можеше само да запреде нишка и да ги подслуша…

„Идиотка”, каза си тя. Преливането тук щеше да я убие.

Около пленниците се струпаха още хора. Егвийн затаи дъх. Сто, двеста, още се приближиха. Не говореха много. Тихи, сериозни хора изглеждаха тези шараи. Повечето бяха с дрехи с изрязани гърбове и се виждаха татуировките им. Това символи на обществено положение ли бяха?

Отначало предположи, че колкото по-важен е някой, толкова по-сложна му е татуировката. Само че офицерите - трябваше да допусне, че са офицери, с пера на шлемовете, скъпи копринени дрехи и златна броня, направена сякаш от пришити една за друга монети, - имаха много малки отвори с мънички татуировки под раменете.