Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Понеже мистър Бландоа изрази възторга си, те преминаха и през други мансарди и коридори и пак слязоха по стълбите. Междувременно мистър Флинтуинч беше забелязал, че ни веднаж не бе видял посетителят да разглежда стаите за повече от миг, а неведнаж бе видял посетителят да се вглежда в него, в мистър Флинтуинч. С тази мисъл в ума той се извърна по стълбите, за да провери. Срещна вперения в него поглед; и в мига, в който се фиксираха, посетителят, с онази странна игра на мустаците и носа, се засмя (нещо, което бе правил при всеки подобен момент, откак бяха напуснали стаята на мисис Кленъм) с един демоничен, тих смях.
Като човек много по-нисък от посетителя, мистър Флинтуинч бе поставен в неизгодното положение да бъде наблюдаван отвисоко; и понеже слизаше надолу по стълбата пръв и бе обикновено с едно-две стъпала по-надолу от него, нещата ставаха още по-лоши. Той се отказа да поглежда отново към мистър Бландоа, докато това случайно неравенство не бе премахнато от влизането им в стаята на покойния мистър Кленъм. Но и тогава, когато се изви изведнъж към него, той срещна пак същия поглед.
— Много очарователна стара къща — усмихна се мистър Бландоа. — Толкова тайнствена. Никога ли не чувате загадъчни шумове?
— Шумове — повтори мистър Флинтуинч. — Не.
— Нито ви се привиждат дяволи?
— Не — отговори мистър Флинтуинч и мрачно се извъртя към него, — нито пък такива, които да се представят под това име и под този образ.
— Ха-ха! Тук има портрет, както виждам.
(Но той продължаваше да се взира в мистър Флинтуинч, сякаш портретът беше той.)
— Да, това е портрет, сър, както виждате.
— А смея ли да ви запитам за обекта му, мистър Флинтуинч?
— Мистър Кленъм, покойник. Нейният съпруг.
— Някогашният собственик на оня забележителен часовник, така ли? — запита посетителят.
Мистър Флинтуинч, който бе отправил поглед към портрета, отново се извърна и отново се видя прицелна точка на същия поглед и същата усмивка.
— Да, мистър Бландоа — отвърна той грубо. — Той беше негов, а преди него на чичо му, а преди това бог знае на кого; и това е всичко, което мога да ви разкажа за историята му.
— Личност с много силен характер, мистър Флинтуинч, нашата приятелка горе.
— Да, сър — каза Джеримая и отново се извъртя към посетителя подобно тирбушон, който не успява да захапе както трябва; защото другият изобщо не трепваше и той всякога се виждаше принуден да се предаде. — Тя е забележителна жена. Голяма сила на духа — голям ум.
— Трябва да са били много щастливи — забеляза Бландоа.
— Кои? — запита мистър Флинтуинч и отново се извъртя към него.
Мистър Бландоа насочи десния си показалец към болничната стая, а левия си показалец — към портрета, а после скръсти ръце и като разкрачи крака, загледа усмихнато към мистър Флинтуинч с клюмналия си нос и щръкналите си мустаци.
— Щастливи като всички женени хора, предполагам — отговори мистър Флинтуинч. — Не мога да ви кажа. Не знам. Всяко семейство — със своите си тайни.
— Тайни! — извика Бландоа изведнъж. — Повтори го, сине мой.
— Казах — отговори мистър Флинтуинч, върху когото оня се бе надвесил тъй внезапно, че той усети как лицето му се удря в изпъкналите му гърди, — казах, че всяко семейство си има своите тайни.
— Има ги — извика другият, като го плесна по двете рамене и го задруса напред-назад. — Ха-ха! Прав сте. Има ги! Тайни! Небеса! В някои семейства се крият дяволски тайни, мистър Флинтуинч! — Като каза това и след като плесна мистър Флинтуинч по двете рамена още няколко пъти — уж че най-приятелски и развеселено го поздравяваше за сполучливата му шега, той вдигна ръце нагоре, отметна глава, сключи двете си длани зад главата и избухна в лудешки смях. Безполезно бе мистър Флинтуинч да се опитва пак да се извива към него. Оня се насмя от сърце.
— Я, моля ви, подайте ми свещта за малко — каза той, като се насмя. — Я да погледнем съпруга на забележителната дама. Ха! — Той вдигна свещта на височината на рамото си. — И тук решително изражение на лицето, но не от същия вид. Изглежда тъй, сякаш иска да каже, как беше онова — Никога Не Забравяй — нали, мистър Флинтуинч? Ей богу, сър, така е!
Когато му върна свещта, пак го погледна; и тогава тръгна бавно с него навън към антрето и заяви, че къщата била наистина очарователна и стара и удоволствието да я разгледа не можел да замени и срещу сто лири.