Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Лошо! Лошо! — въздъхна той. — Богатият умрял, богатството изчезнало. До вдовицата млад мъж се намерил…

При тия думи Асие ханъм ахна и с две ръце затули лицето си. От гняв думица не успях да река, защото доктор Октай веднага извади тефтера си с рецептите, а от него — вчерашната бележка на фелдшера.

— Ела я подпиши — обърна се към мен. — Да се знае кога и как съм я получил.

Приближих с дървени крака и докато драсна с писалката му, щракна гривната от китката на кадъната — прибави я тя към пендарите. Изправи се докторът, но преди туй като фокусник събра всичко от скута си — тефтера, наниза, гривната. И в тоя миг аз не изтърпях — сграбих го за реверите.

— Мръснико! — изфъфлих с изхвръкнали очи. — Нарочно ли го умори?!

Капчица страх или угризение нямаше в черните му като копчета очи, а само гнуснаво любопитство, с каквото наблюдаваме непозната мушица, кацнала на ръкава ни. И аз го пуснах, задъхан от омраза.

— Ще ви пратя хора за погребението — оправи си сакото докторът на излизане, все едно че нищо не беше станало. — Ще трябва да им платите. И Кайзо ще помага.

Стоварих се на същия стол и стиснах глава между дланите си. Още като заговори оня за полицейския и за рязане, щукна ми нова мисъл. Че не само от инат и самолюбие доктор Октай не прие диагнозата на фелдшера. Ами се е готвел да ни изнудва, да ни тропоса престъпление. Не напразно ме защити той за виното — малко му се е сторило то като неволна причина за бедата. Първом Асие ханъм да изнудва, а покрай нея и мене.

Помислих си го това нещо с малко колебание. Когато обаче извади бележката — пиронът се закова. Защо иначе ще я пази, като смяташе, че е фелдшерски серсемлък? Ще я скъса и хвърли в първия боклук. Ама трябвала му е — ако изнудването хване дикиш, нея да използва като подкрепа, че Сеид ефенди е дошъл болен в градеца и си е умрял от естествена смърт. А опънем ли се с кадъната — ще ни изкара отровители и ще ни предаде на полицията.

Кацна ми като на длан това откритие, но след него имаше и още една стъпчица. Щом доктор Октай е решил да ни изнудва, само един начин имаше да ни вплете яко в своята мрежа. Сещаш се какъв. Сеид ефенди да умре. Или ако беше тръгнал натам, ама се туткаше и бавеше, да го побутне лекичко към оня свят. Като с промивката примерно.

Убеден бях тогава, че Ибрахим Октай уби Сеид ефенди хладнокръвно и съзнателно. На Кайзо туй не му го слагам грях, защото той беше добиче, вършеше каквото му наредят. И ето че сега убиецът сочеше нас за убийци, даже злато взе за своето злодеяние. Ама какво можех да докажа? Къде да ида? На кого да се оплача, като никой не ме знаеше в Съръбаир? На мен ли ще вярват или на своя приятел доктора? Медицинска експертиза ли ще свикат? Независимо следствие ли ще назначат? И щеше ли Асие ханъм да тръгне с мен?

Никога! Вдигнах глава и я видях, че е минала от другата страна на покойника. Нямаше нужда да й разправям какво си мисля, защото тя го бе разбрала по-бързо от мен. Сенките под очите й бяха станали янтарени, смазана изглеждаше от връхлетялата ни беда, ама ми се стори, че и малко облекчение й беше дошло. Нямаше го оня див страх като одеве, когато грохна на колене пред доктора. За нищо на света Асие ханъм не би допуснала до щерките и зетьовете да стигне слух, че са я замесили в такова подозрение. Висш съд да я оправдаеше напълно, пак щеше да остане дъх от отровата. Иди обяснявай всекиму заек ли си, камила ли си. С какви очи ще отвръща на челядта си, че не тя е убийцата? Нямаше ли мълвата да навреди на високата служба на зетьовете? Стигаше й вината, че е оставила господаря й да умре по път. Не, доволна беше Асие ханъм, че с два накита замаза клеветата. Нито правда, нито възмездие можеха да я изкарат от нейната черупка. Сеид ефенди нямаше да стане от гроба. Защо сама да се позори в разправии с подлеца? Запуши му устата с малко злато, пък бягай надалеч…