Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Имам малко опит в подобна работа. Днес е разпети петък. На тоя ден преди три години ме тресна инфаркт. Вярно, че сам се бях засилил по нанадолнището, ама и в болницата една красива докторица ме подпря с текме в същата посока. Както на Сеид ефенди, и на мен навря една волска опашка в гърлото да видела сърцето ми от опакото. Баш когато то се готвеше за пукване. За добро ли, за зло ли, друг доктор, Хазърбасанов, ме улови за парцалите в последния момент. Иначе цял бях улетял в пъклото. Наредиха ми след туй да ходя на прегледи — двама-трима доктори се смениха в поликлиниката. Е, как един с един не си засрещнаха акълите. Всеки намери крив предишния. И аз престанах да ходя. Моите уважения — но дотук! Ако е рекъл Господ да ме поживи — хвала му! Ако смята обратното — негова воля!

Доктор Ибрахим Октай не се различаваше от своите колеги, даже ги надминаваше. Каква беше житейската му мъка, аз усетих по-късно, но ще ти я кажа сега. Вярвам, големи докторски заложби да е имал на младини, особено в хирургията. Допускам и добър лечител да беше по онова време. Само че късметът го пратил в място забутано, дето няма ни кой да ти оцени уменията, нито да ти плати подобаващо. Или той така си представяше своето положение. Мечтал бе горкият за блестящи хирургически зали, за публика, за смели операции, дето никой не ги е правил. А му се беше паднало да реже циреи по прости дирници и най-много да закърпи нечий разпран от нож корем, какъвто беше случаят с Кайзо. Много обиден беше доктор Октай. Пренебрегнат се чувстваше, измамен, унизен. На целия свят се сърдеше, задето не го е открил, че да се възползва от таланта му. А за колегите — да не говорим. Както себе си смяташе несправедливо ощетен, тъй тях виждаше несправедливо възнаградени. Може и прав да е бил в повечето случаи, но важното за мен е, че сърцето му се беше ожесточило. На обидата връщаше презрение, нищо и никого не признаваше.

Още оная вечер ми беше ясно, че доктор Октай от инат отхвърли диагнозата на корабния фелдшер. Що да е, ама различно да е от бележката! Стори ми се, че така реши той, преди даже да прегледа Сеид ефенди. Вярвах малко в съвестта на доктора. Че като изследва пробата в стъкленичката, ще признае — сгреших, не е имало отрова в стомаха на стареца. Ако знаех самолюбието му, щях да зарежа тая мисъл напълно. Но най-много се надявах Сеид ефенди сам да оздравее. Това, смятах, ще отмахне подозрението от нас напълно. И друго има, сещаш се. Умреше ли моят покровител, загиваше и мечтата ми за Швейцария. Нали беше казал той, че още е разпоредител на парите, заделени за мен. А след смъртта му наследничките, начело с Асие ханъм, и грош нямаше да ми подхвърлят…