Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Върви, върви! — одобри имамът. — Учен ми се видиш. За теб насам работа няма. Да беше тукашен…

Въобще не смятах да оставам в това унило място. Докато вървях към хотела, с досада си мислех какво ще правя през двете денонощия. Прашно, скучно, заспало. Такъв ми се видеше Съръбаир. Потискаше ме и хълмът, надвесен над градеца, от който сигурно идеше името му. Гол баир — изведнъж не различаваш жълтеникавия камънак от изсъхналата трева. И тук-там по стръмнините вкопчени бодливи храсти. Развъдник беше на пепелянки. Сетне го научих. Като израстяха излюпените змийчета, чак из града плъпваха. Хората по дворовете си ги намираха…

Асие ханъм седеше на кревата, вцепенена като буково дърво. Гледаше и не виждаше. Много й беше дошло след тръгването ни от Анталия. Ни отвърна, като й тропнах, ни забеляза, че застанах пред нея. Повиках я веднъж, дваж, даже протегнах ръка да я побутна. Но тя се сепна, преди да я докосна, и се подплаши, сякаш звяр бе зинал насреща й. Скочи, омота се в дългите си поли и побягна от другата страна на леглото.

— Не ме пипай, момче! — рече глухо. — Махай се!

— Успокой се, Асие ханъм! — направих се на кротък. — Нищо зло няма да ти сторя.

— Махай се! — повтори тя. — Постелята не е изстинала… Барнеш ли ме — ще пищя!

Сбърках се. Какво си мислеше тая жена? Че съм дошъл да я обладавам ли?! Та тя можеше да ми бъде майка! Съпруга бе на втория ми баща! И то къде да й посегна — на смъртния му одър?!

— Ти луда ли си?! — наля ми се лицето с кръв. — Дойдох, защото имамът каза… — Предадох каквото трябваше, но тя си остана настръхнала, хванала с една ръка таблата на кревата и готова за борба. — Ще ида до пристанището — допълних. — Да видя за парахода…

— Чакай! — точно като смахната ме спря тя.

— Да чакам или да се махам? — рекох сърдито. — Какво ти е, Асие ханъм?

— Недей да идваш! Молим те! Тука остани!

— Как? — в първия момент въобще не разбрах за какво говори.

— Телеграма пратих, че човекът ми умря и вдруги ден тръгвам. Чиновникът в пощата я написа…

— Добре си сторила — казах.

— Всички ще дойдат на скелята38. Двама ни не бива да виждат! — разтрепери се кадъната като листо.

— Легни си. Почини си — благо предложих. — Главата ти се е замаяла от съклет…

— Сега ми обещай! Ръка ще ти целувам! — проплака тя в отговор.

Когато доктор Октай хвърли думата за отравяне и двамата с Асие ханъм се заподозряхме един друг, аз си мислех как ли изглеждам в очите й, после нея претеглях за вина, но ще призная — не ми дойде наум: как пък двамата заедно се виждаме на нечие зло око. Пак докторът ни го подсказа с намека, че до вдовицата млад мъж се намерил. Това бе подпалило фитила на Асие ханъм. Останалото тя си беше донадила и цялата фантасмагория се крепеше на две точки. Първата — че младият чиновник се залибил с прекрасната кадъна, жената на чорбаджията си. И втората — че двамцата са уморили дъртака, та да си правят кефа необезпокоявани и да му харчат жълтиците. А тая сценка в главата на Асие ханъм я плашеше до побъркване. Най-много — да не би близките й да помислят нещо подобно, да заподозрат майка си в прелюбодеяние, когато се изтърсим от парахода без Сеид ефенди. Особено пък ако докторът не се задоволеше с подкупа, и все пак до Истанбул стигнеше приказка, че Османоглу е умрял от отрова.