Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Малко по малко притъмня. Станах да се разходя из стаята. На едната страна се молех Богу, на обратната — проклинах. Ако не можех да помогна с друго, поне мишките плашех да не въртаруват. По едно време скръцнаха стъпки в коридора — Асие ханъм ми похлопа.
— Ела! — хлипа отвън. — Отива си господарят ти…
Изхвръкнах, втурнах се към тяхната стая и от прага мръсно изпсувах:
— Мамицата му на тоя доктор! Обеща лекарство да донесе!
Сеид ефенди умираше. Ако има някакъв дух в човека, който го напуска в такъв момент, неговият излизаше с тежки хрипове. Приближих, докоснах влажното му чело и се свлякох до него.
— Сеид ефенди! — давех се от плач. — Не бързай! Имаш работа недовършена! Почакай!
Сигурен съм, че не ме чуваше, но може би смъртта, дето се въртеше край нас, се позаслуша в молбата ми. Хриповете заглъхнаха, изтъняха, но щом се надигнах да стана, грозното хъркане се върна. Асие ханъм скимтеше зад мен. Толкоз бяхме самотни и безпомощни! Да се беше случила бедата в Анталия, близки щяхме да съберем, доктори и ако не го спасяхме, поне ужасът от умирането на тоя скъп човек щеше да се поразсее между повече хора.
Не можех да стоя така, трябваше да сторя нещо, па макар и безсмислено. В стаята висеше крушка, но електричество нямаше — Асие ханъм бе запалила газена лампа на перваза на прозореца. Приготвил бях свещ оттатък и с нея тръгнах към приземието. Мрак, влага и безмълвие, сякаш слязох в гробница. Повлякох крака по неравните плочи към външната врата — заключена.
— Ей! Има ли някой?! — провикнах се, но в тишината чух над главата си само плача на кадъната.
Къде отиде чичото? Кой ни затвори, без да ни предупреди? Да беше станал пожар, живи щяхме да изгорим. Поех обратно по стълбите, а като се върнах в стаята, Сеид ефенди беше издъхнал. Простряла ръце над трупа му, Асие ханъм ридаеше.
След нея и аз заревах, опрял чело в стената. Изтекоха ония сълзи, дето за родния си баща не бях пролял. Жал ми беше за стареца, че още живот имаше в него. Жал ми беше, че смъртта го настигна по най-нелеп и непрегледен начин. Жал ми беше и за мен, защото втори път оставах сирак неприютен без Сеид Османоглу…
XVI
Тая нощ не спахме. За кадъната беше втора по ред. Светлината поддържахме, бдяхме над тялото, но повече не се карахме и упреквахме. На разсъмване чух трополене долу и веднага слязох. Хотелджията спал в някаква дупка, не бил разбрал, че го викам. Отключи ми, метнах се на първия файтон — и при доктора.
Той още се излежаваше и докато го чаках на двора, острех се какви гневни думи ще му изрека.
— Нали щяхте да дойдете! — посрещнах го без поздрав. — Умря човекът!
— Очакваше се — навъсено отвърна доктор Октай.
— Лекарство щяхте да носите! — повиших глас.
— Тихо! — сряза ме той. — Не можах да изследвам шишенцето. Кайзо го счупи. Ама и без туй бяхте закъснели. Фелдшерът е проспал на парахода…
— Лесно ви е на вас! Кайзо… Фелдшерът… — завърнах се настрани да се избърша, защото пак ми протекоха сълзите.
— Тъй е редът при човеците — да мрат.
— Ама нему не беше ред — рекох с отчаяние. — Здрав и прав тръгна от Анталия…
— Ти го каза! — прекъсна ме докторът. — Помогнал му е някой да хване ред.
— Не може да бъде! — от яд смачках кърпата в ръката си.
— Ще видим — зловещо отвърна Ибрахим Октай. — Ако шишенцето е счупено — кюпът е цял…
Усетих накъде бие, но подцених заплахата. Върнахме се в нашата кочина и пак заварихме Кайзо до дирека, а при Асие ханъм — хотелджията. Няма да ти описвам как пищя тя и се вайка при нашата поява. Като се утиши малко гюрултията, чичката си тръгна, а лекарят отиде, пипна вкочанения труп да се увери, че си е свършил работата.
— Тук ще трябва да го погребем — обадих се. — Как да го караме до Истанбул?