Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Така че не ме облазявай, нито сам разчитай на чудеса. Говоря това, разбира се, за свое оправдание. Отгде да знам каква заспала змия ще настъпя в Съръбаир? Някои се пазят от света, като го отминават. Или отстрани гледат, приятелства не дирят, заключват се нейде сами със себе си. Парашкевов може би беше такъв. Ама аз съм от другата порода. Няма начин да не се свържа с някого и после да драпам за освобождение…

В хотела преспах още няколко нощи, но с Асие ханъм повече не се срещнахме. Даже в деня, когато трябваше да дойде параходът, се запилях далеч от пристанището. А като замина тя, разбрах колко народ е знаел за нашето пристигане и за смъртта на Сеид ефенди. Защото тия хорица сега се втренчиха в мен. Защо съм останал? Защо не съм последвал своята чорбаджийка? Пръв попита хотелджията, но и други подмятаха или ако не казваха направо, в очите им четях това недоумение. И докато от останалите лесно се измъквах, на Кайзо трябваше да дам смислено обяснение, защото той се закачи за мен, другар ми се обяви.

— Смъртта всеки договор разваля — рекох му. — Свободен съм вече. Ще гледам търговия да завъртя. Много сте изостанали тук и стоките по-скъпо ви излизат.

— А-а, пари имаш значи! — вика той.

— Пари нямам — сопнах се, — ама ще взема кредит. Банките са затуй.

А да му кажа това нещо причината беше, че пред кметството бяха лепнали обява. Тъй и тъй, общината дава склад под наем. Търг ще има и който наддаде, ще го вземе.

— Къде ли ще е тоя склад? — попитах Кайзо, който стърчеше зад гърба ми.

— Знам го — отвърна той. — На пристанището. По-рано беше на Садъкаа, ама мюдюринът го прибра.

Заведе ме да го видя. Два пъти по-малък от оня в Анталия, ремонт ще иска, но за работа става. Аз пари нямах ни на търг да се явявам, ни да пълня склада със стока, но ми хрумна да пиша на Муса Халил. Да му подскажа той да наеме постройката, да си разшири търговията в Съръбаир, пък мен да сложи управител. Ако не приеме, не би ли ме взел обратно в Анталия, там да му помагам. Вярвах, че Асие ханъм му е съобщила вече за кончината на Сеид ефенди, но и аз започнах със скръбната новина. Като стигнах до предложението ми обаче, видях, че на лист изложена, работата изглежда афиф. Ако направим склад за храни примерно, ще има ли достатъчно пазар в градеца и околните села? И кога ще бъде тоя търг не пишеше в обявлението. Какви документи ще трябват, ще искат ли банкова гаранция? Оставих писмото недовършено, тръгнах да разуча.

Кметството беше заключено, но като похлопах, пазвантинът ми отвори. Май му развалих дрямката — препречил ръка, не ме пуска да вляза. Казах за какво съм дошъл.

— Туй е кметска работа — отвръща, — ама къде го дириш? И от ефендетата никой няма.