Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Сеид ефенди лежеше жив мъртвец под дрипавата покривка. Бе загубил свяст и само рядкото изсвистяване на дробовете му показваше, че още диша. Добре е, че човек не си знае края, иначе ще се изкуши сам да избере кога и къде да мре. Тоя заможен човек, свикнал на угаждане, на охолство, псовисваше в смрадлива кочина, в каквато сигурно не беше влизал през живота си. Чистите кърпи на Асие ханъм бяха свършили при промивката и нямаше даже с какво да му избърше челото. Цялото негово богатство седеше в куфарчето до главата му, но в тоя миг и на това място книжата не струваха пукната пара. А две от скъпите му деца, последните край него, бяха уличени, че подло са го отровили. И за да си спасят кожата, едно другиму се бяха вгризали вече в гърлата си…

Отидох в своята стая и легнах неразсъблечен на мръсния креват. Да ме бяха застреляли, по-добре щях да съм. Асие ханъм сигурно долавяше какво е за мен Сеид ефенди. И да помисли, че съм го отровил! Баща си да погубя! И за какво? За пари?! Нали сама чу тя, че старецът ме е осигурил да уча в чужбина. Какво повече?! Обидата като звяр късаше гърдите ми и трябва да призная, че по-люто ръфаше тя от скръбта, че човекът си отива. Все още се надявах — ще устиска той. Нямаше начин обаче да не се попитам, защо ханъмата ми хвърляше такава кал.

Вярно, Сеид ефенди обеща да ми даде пари, но вълчето гърло и човешкото око са ненаситни. Може да са ме съблазнили големите суми и тайно да съм заделил нещо за себе си. Не една сгода съм имал. Пък като дошло време да прибера тия пари, Сеид ефенди ми е пречел, трябвало е да го премахна. Нали сам подговорих за виното, сам отърчах до италианците и донесох отпушената бутилка. Точно в нея може да съм сложил отровата. Сещаше ли се обаче тя, че и аз пих от същото вино? Да, ама може и да не е от същото. Следил ли ме е някой от кое шише в коя чаша наливам? Не ме е следил, защото са ми се доверявали като на син.

Ужас ме тресеше, че човек ще помисли и такова нещо, ако не е в сърцето ми да го знае. А най-страшното беше, че тоя човек може да е Сеид ефенди…

И тогава, за облекчение, подхванах Асие ханъм. Досега само я споменавах, защото през цялото време в Анталия тя стоеше някак настрани от очите ми. Със Сеид ефенди общувам, а нея приемах като някаква добавка, дето към мен няма отношение. Асие ли е, Фатме ли е — все тая. Виждаме се, разменим някоя незначителна дума — това е. Нито враждебно се е държала към мен, нито се сближихме. Казах ти — само веднъж забелязах, че й станах крив: когато Сеид ефенди обеща да ме праща в Швейцария.