Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Не че имаше желание да се съпротивлява.
Това, че щяха да го екзекутират точно в тази стая, Делиан възприе като проява на иронична симетрия, което носеше някаква поетичност.
Огрето пусна огромния си боздуган, оставяйки го да виси на кожения ремък през китката му, докато внимателно измъкваше и сгъваше сребърната мрежа; очевидно бе достатъчно скъпа, за да не рискува да я повреди, докато троши черепа на Делиан. Огрето положи сгънатата мрежа върху седалката на завинтения за пода стол в средата на стаята, след което отново сграбчи дръжката на боздугана и зае позиция за убиване.
Делиан се замисли за миг дали ще види проблясък на светлина, когато го ударят, или проблясъкът при удар е просто продукт на паметта — нещо, което в момента не се вижда, но си го спомняш, когато се свестиш, — един вид невронна реакция, която прикрива бъркотията, създадена от удара. Изпитваше някакво абстрактно любопитство; тъй като нямаше да се свести, можеше само да предполага как ще изглежда самият момент на удара. Незнайно защо това му се струваше важно.
Поне толкова важно, колкото всичко останало, за което се замисляш миг, преди да умреш.
Боздуганът се издигна във въздуха и човекът каза:
— Хей, Руго, задръж за секунда, става ли? Не съм сигурен, че одобрявам това.
Боздуганът застина във въздуха и огрето каза:
— А?
— Промених си мнението — отвърна човекът, повдигайки рамене. — Дай да не го убиваме.
— Но Киър казза…
— Не е нужно да правиш всичко, което ти казва Киър, нали?
— Но тя е шефът… — промърмори огрето.
— И какво от това?
Огрето отпусна боздугана и се намръщи, докато предъвкваше непознатата концепция.
— Не разбирам — реши се да каже най-накрая то.
Човекът отново сви рамене, този път смутено.
— Не знам дали ще успея да ти го обясня точно. Значи стигнах до следния извод: ако този тип е казал на Киър и всички останали истината за богинята, тогава Палас Рил ще се върне тук до ден-два, за да оправи нещата, и всичко ще бъде наред, разбираш ли? А ако греши за богинята, тогава всички скоро ще умрем — и Киър сигурно ще е първа. Така че едва ли ще ѝ пука дали ще стане, така или иначе, нито пък на нас. Затова си помислих, защо да го убиваме?
— ’Щото Киър заповяда — настоя огрето.
Човекът го изгледа скептично и доста притеснено.
— Ти не разбираш — рече Делиан, облизвайки устните си. — Аз съм носителят…
— Да, добре — прекъсна го човекът. — Голяма работа. Щом го предаваш на хората, значи аз вече съм го пипнал, нали?
— Не го прави заради мен…
— Кой казва, че го правя заради теб?
— Никога не съм заявявал, че искам да живея.
— Никой не те е питал. Ако искаш да умреш, можеш да го направиш и без наша помощ.
— Киър ще се ядоса — обади се неуверено Руго. — Много ще се ядоса.
— Не е нужно да узнава. — Човекът разпери ръце. — ’Айде, де, Руго. Ще го пуснем, а на нея ще кажем, че сме го хвърлили в реката. К’во ще кажеш?
Руго се намръщи, сякаш всичкото това мислене му причиняваше адско главоболие. Най-накрая поклати огромната си глава.
— Не. Киър е шефът. Правим каквото ни е казала. — Той отново вдигна боздугана, а човекът прескочи Делиан и го издърпа настрани.
— Не го прави, Руго.
— Ооо, стига, де — рече умолително огрето. — Ще ни докараш неприятности…
— Няма; ти ще ни докараш неприятности, ако ме изпееш на Киър. Нещо, което тя не знае, не може да ни навреди. — Човекът обърна гръб на Руго и подаде ръка на Делиан. — ’Айде, ставай. Махаме се оттук.
Делиан смаяно пое подадената му ръка; тя беше топла и суха, и много, много силна. Човекът го изправи на крака очевидно без много усилия.
— Може и твоята глава да пръсна — изрече зловещо огрето; то пристъпи напред, извисявайки се над човека. Кръглите му жълти очи гледаха надолу към него през рамката от криви бивни.
Човекът погледна през рамо към партньора си.
— Колко време работим заедно? Наистина ли искаш да ми пръснеш черепа? Що за приятел си ти?
— Но… но… ’айде, де, остави ме да го убия. Моля?
— Не. Вече реших. Извинявай, Руго. Май ще трябва да убиеш и мен. — Човекът внимателно завъртя Делиан и леко го побутна към вратата, без да изостава от него.
— Мога да извикам още стражи — рече Руго, озарен от внезапно вдъхновение.
— И какво ще им кажеш? Как ще им обясниш, че не си успял сам да се погрижиш за това? — Човекът отвори вратата. — Ние си тръгваме, Руго. Можеш да дойдеш с нас, ако искаш.