Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Видя трупа на краля, своя баща, да лежи полуразложен на пода в килера, където сигурно беше пропълзял, за да се скрие; тялото бе открито там от двама гладни полудели фейове, млади мъжкари, които бяха разкъсали със зъби суровата му плът само за да я повърнат на големи кървави купчини върху скъпите вълнени дрехи, които кралят бе издърпал от рафтовете, за да си стъкне грубо легло, върху което да умре.
Видя накълваното от птици тяло на фей, облечено в любимата жилетка на Торонел; нямаше как да е сигурен, че това е трупът на брат му. Той беше окачен високо над земята и един отчупен клон го беше пронизал от чатала до гърлото.
— Не е лесно за гледане, нали? — попита най-накрая Киърандел.
Делиан почти не я чу.
— Та ето какво реших — рече Киърандел; гласът ѝ внезапно се втвърди и зазвуча като стържене на нож по точило. — Ти си актир…
Пред очите му стоеше една и съща картина: отмятайки глава като в екстаз, една врана кълве око — което можеше и да беше на Торонел.
— … и Каин е актир. Нещата излизат изпод контрол. Палас Рил души наоколо. И тримата сте свързани по някакъв начин. Мисля, че слуховете са по-близо до истината, отколкото смятат всички: че всичко това е свързано с каинистите. — Безкръвните ѝ устни се разтегнаха в жестока хищническа усмивка. — Лежа тук, откакто се събудих, и се опитвам да разбера какво можех да направя, за да се развият нещата по друг начин, и единственото, което открих, е следното: трябваше още в нощта, когато се появи, да наредя да те отведат и да те убият.
Едва сега Делиан я погледна, но не каза нищо.
— Тъп — произнесе рязко тя — бе единственото същество, което искрено ме обичаше.
Делиан наведе глава.
Вперила поглед в тъмния брокат на завесите, тя изглеждаше така, сякаш се свива под завивките, опитвайки се да сдържи треперенето си.
— Отведете го в бялата стая и му строшете черепа. Тялото хвърлете в реката.
Делиан стоеше неподвижно, докато огрето отново го омота в сребърната мрежа, метна го през рамо и го отнесе.
4.
Делиан се въртеше в мрежата, докато се блъскаше в гърба на огрето по пътя към бялата стая; скоро схванатият му врат се раздвижи достатъчно, че да може да говори.
— Не можеш да го направиш — каза той.
— Мога и още как — отвърна добродушно огрето. — Зат’ва си нося ей туй. — Той тупна леко с боздугана Делиан през мрежата, обикновено приятелско потупване, при което няколко от шиповете се забиха в подутите мускули на недоизцеленото му бедро. — Виждаш ли? Лесно.
Делиан прехапа устните си, докато не усети вкуса на кръв. Развиващата се в бедрото инфекция го бе направила адски чувствително; потупването с боздугана му бе причинило повече болка, отколкото първоначалното счупване.
— Не, ти не разбираш — рече той, щом се убеди, че може да контролира гласа си. — Убий ме, ако искаш. Но не можеш да хвърлиш тялото ми в реката. Попадне ли в реката, само Ейяларан знае докъде ще се разпростре заразата — може да убие хиляди, преди лекарството на богинята да достигне дотук.
— Какво, да не мислиш, че вече не е плъзнало в реката? — каза грозният човек, който крачеше до огрето, пъхнал палци в колана си. — Не съм лечител, но чувам разни неща. Винаги внимавам, такъв съм си. Стигнах до извода, че след като си я предал на хора, те вече са мъртви, а повечето умрели рано или късно се озовават в реката.
— Да — отвърна тихо Делиан. Болката в гърдите го задушаваше. — Да, прав си. Не се замислих върху това.
— Не знам нищо за тая болезз — рече огрето. — Киър каззва да ти строша главата, азз я троша. Тя каззва да те хвърля в реката, азз те хвърлям. Лесна работа.
— Да, нашият Руго гледа просто на нещата, а? — Човекът се наведе зад широкия гръб на огрето и се ухили печално на Делиан. — Чак да те накара да му завидиш, нали? Някога искало ли ти се е животът ти да е толкова прост?
Очите на Делиан се затвориха, скривайки мъката му.
— Дълго време смятах, че е такъв.
— Защото не си обръщал внимание на онова, което се случва — рече тъжно човекът.
Бялата стая се оказа малкото помещение с кафеникави петна по стените, в което го бяха оковали за стол при пристигането му. Огрето го стовари на пода, изтъркулвайки го от мрежата. Делиан остана да лежи на мястото си, вперил поглед в тавана, който също беше оплескан с кафеникави петна — пръски, изхвърчаващи от боздуган, когато се засилваш за следващ удар. С периферното си зрение едва успяваше да види очертанията на Обвивките на огрето и човека, но стаята бе отрязана от Потока. Съпротивата беше невъзможна.