Небесносини грехове

Поставих нежно длани на лицето му, съвсем нежно. Кожата се усещаше тънка като хартия, суха и чуплива. Беше ме страх, че ако го притисна, пръстите ми ще преминат през нея като страниците на древна книга, с която не са се отнесли внимателно.

Бях забравила, че всички вампирски сили стават по-силни при докосване. Една секунда държах лицето му толкова деликатно, колкото можех, в следващата колабирах върху тялото му и се гърчех от спомените за тялото му над моето.

Ръце ме сграбчиха, откъснаха ме от Ашър, но аз се борех с тези ръце, ударих с лакът нечии слабини. Ръцете не ме пуснаха, но чух някой да вика името ми отдалече;

- Анита, Анита, Анита - отново и отново.

Премигнах и все едно се събуждах, но знаех че очите ми не се бяха затваряли. Ръцете на Ричард все още ме държаха, но той стоеше, сякаш нещо го болеше.

Отворих уста да се извиня, но това, което излезе не беше извинение;

- Защр ни спря?

- Мислех че ще го пречупиш.

Втренчена в честното му лице, знаех че казва истината. Не бях ли и аз самата уплашена, че пръстът ми ще премине през чупливата кожа на Ашър, само преди секунди? Но някак знаех, че това няма да се случи. Някак знаех че е много по издръжлив, отколкото изглеждаше. Жан-Клод застана до нас и изразът на лицето му казваше, че се беше досетил за това, което Ричард бе пропуснал. Но Ричард не беше добър с мъртвите. Не му беше в специалността. Жан-Клод докосна лицето ми, нежно, сякаш се страхуваше, че ще се счупя.

- Той се храни от теб. От спомена ти за него.

Кимнах.

- Да

- На колко вампира можеш да служиш? - попита Бел. Явно не само Жан-Клод беше забелязал.

Осъзнах че мисли, че Ашьр ме е белязал, но това не беше точно.

- Той не ме е белязал, Бел, ако това си мислиш.

- Тогава как може да се храни от твоята сила?

- Изненада - казах. - Май Жан-Клод не е единственият вампир, който е придобил нова сила.

- Това не е възможно.

- Но е истина - казах и не се опитах да скрия триумфа от гласа си. Вече не се нуждаехме от нея. Мамка му, вече не се нуждаехме от нея.

Ричард все ощр държеше ръцете ми. Погледнах нагоре към него.

- Пусни ме, Ричард.

Той се намръщи надолу към мен. Или не разбираше, или не искаше да разбере.

Повторих по-нежно.

- Пусни ме, Ричард, моля те.

Очите му прескочиха към Ашър, все още облегнат на стената, все още изглеждащ предимно мъртъв.

- Последният път, когато говорихме за това, ти имаше същрто правило като мен. Никой не се храни от теб.

Разгледах лицето му, докато той се взираше в остатъците от красотата на Ашър. Опитах се да открия нещо в този поглед, нещо с което можех да опитам да разговарям, да му обясня, но не бях сигурна че там имаше някой, който би разбрал.

- Ако не му позволя да се нахрани, Ричард, той ще остане така, както е сега. Няма да умре. Няма да се разложи. Ще продължи да съществува, просто така.

Той откъсна поглед от Ашър и погледна мен.

- Той не пи кръв.

- По-скоро е енергийно хранене, като ardeur. - Внезапно ми хрумна, че Ричард може и да не знаеше , че Ашър е бил вече наистина, реално и в леглото ми. И в миналото се бях преструвала с повече от един мъж, че е гадже или любим, за да заблудя лошите. Ричард може би вярваше, че отново играя игра. Но сега не му беше времето за кървави подробности. И по-късно щеше да има време да разбера, дали Ричард наистина имаше предвид онова, което каза в ума ми в джипа, че не се интересуваше с кого правя секс, тъй като вече не излизахме. Ако беше искрен, това щеше да ме разстрои. Ако не беше искрен, тогава да разбере за Ашър, щеше да разстрои него. И в двата случая можеше да почака.