Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Борех се ръката ми да не трепери. Накрая щях да загубя.
- Нека да улесня ситуацията за теб, Бел; помогни на Ашър сега, или ще убия Мюзет.
Единственото нещо, което виждах еднакво и с очите, и със съзнанието си, бяха тези медено-кафяви очи. Те ме погледнаха и усетих привличането в тях. Тя искаше да наведа оръжието си, а ръката ме болеше, така че защр да не го направя? Ръката ми започна да се снижава, но се усетих миг преди Жан-Клод да ме докосне по рамото.
Вдигнах обратно ръката си там, където беше. Но самото движение надолу и обратно нагоре помогнаха на млечната киселина да се увеличи. Сега можех да държа тази позиция за много по-дълго време.
- Ако ти се играят игрички с живота на Мюзет, това зависи от теб -заяви Жан-Клод, а гласът му затанцува по кожата ми, накара тялото ми да потрепери, а ръката ми да се свие, и единствено благодарение на практиката, успях да попреча на пръста ми да натисне спусъка.
Но не му казах да спре, защото Бел беше използвала белега си върху мен, за да замъгли съзнанието ми. Мина много време, откакто вампир ме докопа толкова лесно.
Сексуалността на Жан-Клод пробяга по кожата ми, докато страхът като лед пронизваше останалата част от мен. Бел не беше победена, ни най-малко. Високомерието щеше да стане причина още от нас да бъдат убити. Така че, никакво високомерие, само истината.
- Това, което трябва да се запиташ, Бел, е - казах с много тих глас, защото се съсредоточавах върху дишането си, опитвайки се да бъда неподвижна заради момента, в който щях да стрелям, - любовта ти към Мюзет по-силна ли е от омразата ти към Ашър?
- Човек не мрази по-низшите същества, Анита, просто ги наказва. -Гласът □ звучеше толкова сигурен в себе си.
Жан-Клод изрече само една дума;
- Лъжкиня.
Тези тъмни медени очи се насочиха към него, а в изражението им имаше враждебност. Тя мразеше и Жан-Клод. Бяха ми обяснили причината. Те бяха единствените двама мъже, които някога са напуснали леглото □ доброволно, поне според нейната гледна точка. Те я бяха изоставили, а никой не изоставя Бел Морт, защото никой не би пожелал. Странно, но напускането им бе навредило на самоусещането и. Но това не го споделих, защото нямаше да ни помогне, ако наранях гордостта на Бел Морт. За да спаси гордостта си, щеше да остави Ашър и Мюзет да умрат. Бях почти сигурна в това. Преглътнах думите и се опитах да контролирам изражението на лицето си, но бях забравила, че тя беше sourdre de sang и вече ме беше белязала веднъж. Не за изражението си трябваше да се притеснявам.
Гласът и се чу в главата ми като сън, яхнал уханието на рози;
- Гордостта ми не е толкова деликатна, Анита.
Целувката на Жан-Клод по бузата ми прогони миризмата на рози и този мъркащ глас.
- Ma petite, ma petite, добре ли си?
Кимнах.
- Докажи го - казах, - излекувай Ашър.
Жан-Клод не попита на кого говоря. Беше чул вътре в мен, или се бе досетил, или не си направи труда да зададе въпроса, защото времето ни свършваше.
- Ще го уморите до смърт с тези разговори - намеси се Валентина. Всички, освен мен, погледнаха към детето-вампир. Аз все още се борех да успея да задържа прицела върху обвитите в бяло гърди на Мюзет.
- Ако скоро не го дариш с целувката на живота, той ще бъде дори извън твоите възможности, Бел Морт - изрече Валентина.
Бел се опита да запази изражението си спокойно, но гневът се просмука в стаята. А може би просто бях по-чувствителна към това.
- Да не би да си сменила страните, petite mort*?
(*малката смърт - френски,)
- Non, но не искам да загубя Мюзет заради някаква злополука. Да избереш смъртта на Ашър е едно. Но да пропуснеш възможността да го спасиш, е съвсем друго.
Много силно исках да се обърна и да погледна Валентина, но продължих да се взирам в Мюзет, в Бел. Освен това, лицето на Валентина щеше да изглежда като това на старите вампири, когато се прикриваха или се излагаха на опасност - безизразно, празно, като една прекрасна маска.
Нещр премина между тях. Нещр, което не можах да разчета. Бел пое дълбок, нетърпелив дъх, приглади роклята си и започна да се движи напред. Това не бе обичайното грациозно плъзгане, което тялото на Мюзет притежаваше обикновено. Почудих се дали вампирите не изпитваха трудности с грациозната походка когато бяха нервни, защото Бел бе нервна. Можех да го усетя.
Снижих оръжието докато тя се движеше, защото ако щеше да спасява Ашър, Мюзет щеше да живее. Такава беше сделката. Освен това, рамото започваше да ме боли. Ако знаех, че ще ми се наложи да стоя по този начин толкова продължително, щях да избера да държа оръжието с две ръце.