Небесносини грехове

- Тя се огледа, сякаш очакваше някой да й помогне да се изправи на краката си. Единствените хора, които биха й помогнали бяха под охрана и никой друг не си направи труда. Най-накрая се изправи сама, но без нищо на което да се опре и облечена в старомоден корсет, това не беше грациозно. Хубаво е да се знае, че някои неща дори и вампирите не могат да ги правят грациозно.

Бел обърна очите си, блестящи от кафяв огън, към мен.

- Ашър ще умре без мен. Погледни го, виж какво е останало от него, то не е достатъчно, за да оцелее.

Силата й беше вкарала малко плът под сухата кожа, но не много. Сякаш можех да видя отделните мускули и сухожилия под кожата, като на схема по физиология, която показва къде се намират различните връзки. Но не беше като човек. Косата все още беше сухо гнездо от златни ленти, а кожата като избелял пергамент, изпънат върху неприлично тънка рамка. Но очите, очите бяха човешки, с изключение на необикновения син цвят. Дори и когато е бил човек, очите му никога не са изглеждали обикновени.

Ашър беше там, в тези очи. Беше хванат в капана на тази чуплива, полумъртва черупка. Гледаше ме и чувствах тежестта на всичко, което е в този поглед.

- Кръв може и да спаси живота му, - каза Бел, - но няма да му върне обратно това, което е загубил. Само неговият създател или този, който е отнел есенцията му може да я върне обратно. - Тя стоеше с блестящата си тъмнина, струяща от очите на лицето на Мюзет. Не добави, че след като тя беше създателят на Ашър и този, който бе откраднал есенцията му, само тя може да го върне към предишната му красота. Бел Морт имаше малко по-висока класа от това, да посочва очевидното. Но то увисна неизказано във въздуха.

- Просто има нужда от сила, - казах, - няма нужда да е твоята.

- Ако имаше човешки слуга или животно за призоваване, да, но той няма такива - каза Бел, и в гласа й се долавяше задоволство, което не можеше или не искаше да прикрие. - Той е сам и да се обвърже отново с мен е единственият избор, който има, освен ако не искаш да прекара остатъка от вечността във вида, в който е сега. - Нотката на задоволство се превърна в жестокост само с едно примигване.

- Не можеш да го оставиш така - каза Ричард, на лицето му беше изписано съжаление, да, но повече имаше ужас. - Да е обвързан с Бел Морт не е по-зле от това.

- Ако някога си познавал прегръдката й, - намеси се Жан-Клод, -може да не си толкова бърз да решиш.

Ричард погледна към него, после пак към Ашър, после към Бел Морт.

- Не разбирам.

- Не, - казах, - не разбираш. - След това вдигнах поглед към него и го докоснах леко по ръката. - Предстви си себе си, уловен навеки с Рейна.

Израз на погнуса и отвращение прекоси лицето му преди да успее да го скрие. Аз все още носех част от мюнина на Рейна, духовната й памет, с мен. Тя беше сексуален садист, но също така страховито бе защитавала същите хора, които бе измъчвала. Жената бе имала нужда от сериозна терапия. В края на краищата единствената терапия, която бе получила бяха сребърните куршуми. Никога не се бях чувствала зле, че съм убила Рейна. Колко смешно.