Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Така аз се движех на изток и все на изток и след някое време се прибрах.
Пристигнах късно вечерта и веднага легнах да спя. На сутринта, добре отпочинал и добре обръснат, се явих на работа и отидох да кажа здрасти на Шефа. Имах голямо желание да го видя и да се вгледам добре в него — дали няма да открия нещо, което преди не съм забелязал. Трябваше да се вгледам в него много внимателно, защото сега той беше човекът, който имаше всичко, а аз — нищо. Или по-точно, поправих се аз, той имаше всичко освен едно — това, което аз имах, най-важното, тайната. И като се поправих, разположен милозливо като свещеник, който вижда мъките и несгодите на миряните, влязох в кабинета на губернатора, минах покрай секретарката, почуках проформа на вратата и влязох.
Той си беше на мястото и никак не бе се изменил.
— Здравей, Джек — каза Шефа, отметна перчема си от очите, свали крака от бюрото, приближи се към мен и подаде ръка. — Къде пропадна бе, момче?
— На Запад — отвърнах аз с добре изработена небрежност и му подадох ръка. — Просто направих едно пътешествие. Напоследък ми беше писнало тук, та реших да си почина малко.
— Добре ли прекара?
— Великолепно.
— Радвам се.
— А ти как я караш? — попитах аз.
— Екстра — каза той. — Всичко е екстра.
И тъй аз се бях прибрал, бях се върнал там, където всичко беше екстра. Всичко беше екстра, както си беше и преди да замина, само че сега аз знаех тайната. И това, че знаех, ме откъсваше от всички. Щом знаеш някаква тайна, не можеш да общуваш с тези, които не я знаят, тъй както не можеш да общуваш с палавия, натъпкан с витамини хлапак, който е изцяло погълнат от своите кубчета и тенекиения си барабан. А и не можеш да дръпнеш някого настрани и да му кажеш тайната си. Защото, ако направиш това, човекът — мъж или жена, — комуто искаш да кажеш истината, започва да мисли, че ти се окайваш и търсиш съчувствие, а ти всъщност не очакваш съчувствие, а поздравления. Затова аз си гледах всекидневната работа, ядях си насъщния, срещах отдавна познатите лица и се усмихвах милозливо като свещеник.
Беше юни и беше горещо. Всяка вечер, с изключение на вечерите, когато отивах в някое кино с климатична инсталация, аз се прибирах след вечеря у дома, събличах се, както ме е майка родила, лягах в кревата, слушах бръмченето на вентилатора, който бръмчеше чак в мозъка ми, и четях книга, докато градският шум стихнеше и само рядко се чуваше далечният клаксон на някое такси или самотният звън и скърцането на някой от нощните трамваи. Тогава протягах ръка, угасявах лампата, обръщах се на една страна и заспивах под досадното бръмчене на вентилатора.
През юни се видях няколко пъти с Адъм. Той още повече бе затънал в работата около медицинския център и още по-безмилостно се пришпорваше. Разбира се, с края на летния семестър работата му в университета бе намаляла значително, но това облекчение му излизаше през носа поради непрекъснато разширяващата се частна практика и работата в клиниката. Когато отивах в квартирата му, той казваше, че му е драго да ме види и навярно наистина му беше драго, но не разговаряше много и докато седях при него, той все повече и повече потъваше в себе си, та накрая добивах чувството, че разговарям с човек, седнал в дълбок кладенец, и трябва да крещя, за да ме разбере. Той се оживи само веднъж — една вечер, когато мимоходом каза, че на другия ден го чакала операция и аз го попитах от какво страда болният.
Той каза, че ставало дума за кататонична шизофрения.
— Искаш да кажеш, че човекът е откачен ли? — попитах аз.
Адъм се усмихна снизходително и каза, че не съм много далеч от истината.
— Не знаех, че режеш и откачени — казах. — Мислех си, че само влизаш в техния стил, предписваш им студени бани, караш ги да плетат кошници и да ти разказват сънищата си.
— Не — отвърна той, — те могат да бъдат оперирани. — И като че се извиняваше, добави: — Фронтална лобектомия.
— Какво е това?
— Маха се част от двата фронтални, лоба на мозъка — отвърна той.
Попитах го ще остане ли човекът жив. Той каза, че гаранция никога не можело да има, но ако оживеел, щял да бъде друг.
— Какво значи друг? — попитах го.
— Става друга личност — каза той.
— Нещо като след кръщение и приемане на християнска вяра?
— Това не създава нова личност — каза той. — След покръстване личността си остава същата. Само че се осъществява въз основа на други ценности.