Колелото на Осхайм [bg]

— Той не помръдва — каза Кара.

Гледахме цяла минута, или поне другите гледаха: аз все се озъртах назад, да не би Джон Резача да ни настигне и да ни блъсне през ръба.

— Статуя? — предположи Хенан, като пристъпи към края на бездната.

— Или пък замръзнал във времето като Тапрут в онова Строителско подземие. — Снори дръпна Хенан назад.

Далеч зад нас отекна глухо кънтене.

— Трябва да слезем долу и да разберем — казах.

— Как? — Кара се приближи до ръба не толкова смело като Хенан, на четири крака.

— С летене? — Размахах ръце. — Все пак сега сме магове на развалата! — Пожелах си да се отделя от земята, повдигнах рамене, изправих се на пръсти. Не стана нищо, освен че се видях принуден да направя залитаща крачка напред, за да не падна, и много се зарадвах, че не го бях опитал по-близо до ръба. — Защо не ще да действа?

— Сигурно машините на Строителите са наложили контразаклинания, за да се защитят. Как иначе ще продължават да работят след толкова много години? — Кара подаде главата и гърдите си през ръба. Снори ме изпревари и я хвана за краката. — Има скоби в камъка на стената, точно като на шахтата, по която слязохме.

Тя изпълзя назад, освободи краката си и се завъртя, за да се спусне заднишком през ръба, търсейки опорите с нозе. Обзет от силното подозрение, че кънтенето зад нас означава, че решетката в тунела се предава пред Джон Резача, аз се прехвърлих през ръба веднага след нея.

След около минута и четиримата стояхме на пода на залата и се чувствахме като мравки — и по размер, и по значимост. Снори ни поведе към нишата в основата на машината. Извисяващото се съоръжение от сребриста стомана, през което минаваше черната сърцевина на Колелото, заемаше по-голямата част от помещението, но въпреки това между него и стените оставаха поне двайсетина метра разстояние. То не приличаше на никоя машина, която бях виждал. Нямаше зъбни колелца, нито други движещи се части, изглеждаше сглобено от много сегменти и различни тръбички се виеха в сложни шарки по повърхността, като се срещаха и разделяха. Цялата тази грамада жужеше от енергия — не успокоително жужене, а груб звук, съдържащ в себе си смущаващи атонални хармонии, които не биха могли да излязат от човешки мозък.