Колелото на Осхайм [bg]

— И въпреки това ще говорим с него. — Снори сложи ръка на повърхността, където времето на професора се срещаше с нашето.

— Ами, давайте. — Лари разпери ръце към професора. — Но ще имате нужда от ключа. И ако не разполагате с него, опасявам се, ще трябва да ви изведа оттук.

Хвърлих поглед към Снори, чието лице бе смръщено в сурова гримаса, после пак към Лари. Повечето хора намират грамадния викинг за доста страховит. Но Лари някак си създаваше впечатлението, че смята всички ни за непослушни дечица.

— Ключът е у мен. — Извадих го и бях възнаграден със съвсем леко колебание у Лари, преди усмивката му да се разшири.

— Чудесно! Просто чудесно. Нямате представа откога чакам да го видя отново.

— Отново? — Поклатих глава при тази безсмислица и се обърнах към професора. — Отвори се! — Мушнах с ключа към преградата… и не срещнах съпротива.

„Химикалката“ отскочи още веднъж и се търкулна под креслото.

Професор О’Кий зацъка с език. Чукна по стъклената плоча, която гледаше — светлинки, редове и числа се нижеха по нея в ярък пъстроцветен хаос, — обърна се и се наведе да вдигне падналата химикалка, само за да застине насред движението, зърнал трима езичници от дивия Север и един принц на Червения предел.

— О, слава богу! — възкликна той. — Лари, сложи чайника.

— Дошли сме да изключим Колелото — каза Снори. — Чайникът ще ни помогне ли в тази работа?

— Естествено, че затова сте дошли. — Професорът ни дари с искрена усмивка и кимна към все още протегнатата ми ръка. — Донесли сте моя ключ.

— Твоя ключ ли? Това е ключът на Локи. Направен е в Асгард. — Снори се наежи.

— Не се и съмнявам. — Професорът кимна и изкуцука до креслото си. Не изглеждаше добре. — Бих ви предложил да седнете, но опасявам се, че имам само едно. Старостта преди красотата и така нататък.

Лари, който досега бе стоял до плота в нишата, се върна с чаша димяща кафява течност. Подаде я на професора, който я взе в треперещата си старческа ръка и аха-аха да разлее съдържанието първо от едната страна, после от другата. Все пак успя да я поднесе към устните си без произшествия и сръбна шумно.

— Това е чай! — казах аз. Другите ме погледнаха.

— Браво на теб, момко. — Професорът сръбна пак и изпусна едно доволно „ах“.

Кимнах отсечено, приемайки похвалата. Майка ми беше донесла чаени листенца със себе си от Индус, изсушени и пресовани, и пиеше запарка от тях в гореща вода.

Старецът вдигна очи към Снори.

— Няма чайник, само машина за гореща вода и много стари пакетчета чай. Това е израз — езикът запазва някои неща дълго след като сме забравили какво означават.

— Ти каза, че това е твоят ключ — обади се предизвикателно Кара.

— В известен смисъл. Всъщност в няколко смисъла.

— Ти си Локи? — попитах, влагайки във въпроса само намек за присмех.