V. [bg]

Извърших над тялото й обреда на последното свято причастие, доколкото го помнех. Не можех да чуя нейната изповед, защото тя нямаше зъби и сигурно вече не бе в състояние да владее речта си. Но воплите й звучаха тъй нечовешки или дори неживотински, че можеха да бъдат взети за стенания на вятъра духащ през изсъхнала тръстика. В тях долових истинска ненавист към всички сторени от самата нея грехове, вероятно безчетни; дълбоко разкаяние за това, че с прегрешенията си е причинила страдания на Бога; опасение и тревога да не загуби Бога, многократно надвишаващи по сила страха от смъртта. Краткотрайни припламвания в небето над Валета и взривове на запалителни бомби около пристанището периодически осветяваха тъмната изба. Често гласовете ни потъваха сред грохота на експлозиите или трясъците на зенитната артилерия.

Измежду тези звуци, непрестанно излизащи от клетата жена, аз не чух единствено онова, което исках да чуя. Много съм размишлявал за това, Паола, наистина много. От него ден насам често отправям към себе си упреци, хилядократно превъзхождащи по суровост всякакви твои съмнения. Навярно ще кажеш, че извършвайки обреда на последното причастие, който може да бъде изпълнен само от свещеник, аз съм забравил или пренебрегнал споразумението с Бога. Че след загубата на Елена съм „деградирал“ до свещеничеството, което бих приел, ако не бях се оженил за нея.

Тогава съзнавах единствено, че едно умиращо човешко същество трябва да бъде подготвено за смъртта. Не разполагах с елей да миропомажа осакатените й сетивни органи и се възползвах от нейната кръв, топвах от пъпната вдлъбнатина като от потир. Устните й бяха студени. Въпреки че по време на обсадата съм виждал и пренасял много трупове, и до днес не мога да се примиря и свикна с този студ. Често, когато заспивам, облакътен на бюрото, кръвоснабдяването на ръцете ми прекъсва и те изтръпват. Събуждам се, опипвам ги, но кошмарът продължава, защото това е студът на нощта, студът на предмета, нищо човешко няма в него, нищо мое.

В този момент, докосвайки устните й, пръстите ми се отдръпнаха и аз дойдох на себе си. Сирените известиха отбой. Тя извика още два-три пъти и притихна. Коленичих до нея и подхванах молитва за самия мен. За нея бях направил всичко, което можех. Колко дълго се молих? Наистина не зная.

Но скоро студът от вятъра — споделен допреди малко с това, което беше живо тяло, — започна да прониква дълбоко в мен. Все по неудобно ми бе да стоя на колене. Само лунатици и светии могат да остават „предани“ за дълги периоди от време. Опипах ръката й за пулс, проверих бие ли сърцето й. Нищо. Станах, закуцуках безцелно из помещението и най-после излязох във Валета, без да поглеждам назад.

Върнах се на Та Кали пешком. Лопатата ми все още бе там, където я бях оставил.