Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Да не мислите повече за опасността — каза той — и да се върнем към онова, което ни предстои да направим. Ето какво: ще намерите господин дофина, който получава последните поздравления от мъжете, докато чака госпожа дофината да получи последните поздравления от жените.

— Да, сир.

— Ще се снабдите с един свещник и ще дръпнете господин дофина настрана.

— Да, сир.

— И вие ще покажете на вашия ученик — кралят наблегна на двете думи, — ще покажете на вашия ученик стаята, която се намира в края на новия коридор.

— И за която никой не притежава ключ, сир.

— Защото аз го пазех, господине — ето го. Предвиждах какво ще се случи днес. Ето този ключ.

Господин Дьо ла Вогийон го пое, като трепереше.

— Искам да ви уведомя, господин херцог, че в тази галерия са заключени двадесет картини, които накарах да окачат там.

— А, сир, да.

— Да, господин херцог — ще прегърнете ученика си, ще му отворите вратата на коридора, ще му сложите свещника в ръката, ще му пожелаете лека нощ и ще му кажете да изгуби двадесет минути, преди да стигне до вратата на стаята си — по една минута за всяка картина.

— А! Сир, да, разбирам.

— Какво щастие! Лека нощ, господин Дьо ла Вогийон.

— Ваше величество ще има ли добрината да ме извини?

— Не съм много сигурен, защото без мен щяхте да сътворите хубави неща в семейството ми!

Вратата се затвори зад господин Дьо ла Вогийон. Кралят си послужи със специалния си звънец. Появи се Льобел.

— Кафето ми — каза кралят. — Между другото, Льобел…

— Сир?

— След като ми донесете кафето, ще проследите господин Дьо ла Вогийон, който излиза сега, за да изпълни дълга си по отношение на господин дофина.

— И какво трябва да направя, сир, ако се разнежи?

— Нищо. Ще дойдете да ме уведомите. Това е всичко.

Льобел постави кафето пред краля, който започна да го пие бавно. После камериерът, за който историята ни е оставила своя знак, излезе.

След четвърт час той се появи отново.

— Е, какво стана, Льобел? — попита кралят.

— Сир, господин Дьо ла Вогийон беше чак до новия коридор и държеше господина за ръката.

— Добре. После?

— Не ми се стори много разнежен, а напротив, въртеше доста весело малките си очички. Той извади от джоба си един ключ, даде го на господин дофина, който отвори вратата и влезе в новия коридор.

— И по-нататък?

— Господин херцогът даде своя свещник в ръката на дофина и му каза тихо, но не толкова, че да не мога да го чуя: „Господине, брачната стая е в края на тази галерия, за която току-що ви дадох ключа. Кралят желае вие да прекарате двадесет минути тук, преди да отидете в стаята.“

— Как така двадесет минути! — попита принцът. — За това стигат и двадесет секунди.

— Господине — отговори господин Дьо ла Вогийон, — тук моята власт върху вас свършва. Аз няма да ви давам повече уроци.

— Тогава, сир, господин Дьо ла Вогийон направи един голям поклон, придружен пак със святкащи очи, които сякаш искаха да проникнат в коридора. После остави господин дофина до вратата.

— И предполагам, че дофинът влезе?

— Погледнете, сир, виждате ли светлината в галерията? Има вече четвърт час, откакто тя блещука там.