Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
Освен него и трупът, на пръв поглед криптата беше празна. Мадлин не се виждаше никъде. Измъкнала се е, каза си. Нямаше смисъл да прави каквито и да било догадки. Поне докато сферата беше в нея, положението й бе далеч по-добро от неговото.
Криптата можеше и да изглежда празна, но Никола не мислеше, че е оставен без наблюдение. Той се престори, че пробва здравината на веригите, като ги дърпаше и се опитваше да разхлаби свръзките, но всъщност изучаваше ключалките. Някой беше пребъркал джобовете му, но не бяха открили парчетата тел, зашити в маншетите на ризата му. Не искаше да рискува да ги използва сега и да издаде съществуването им на евентуалния наблюдател. Една грешка и щеше да е мъртъв. Така или иначе вероятно вече беше мъртъв, но напрежението, породено от илюзията, че все още има надежда, го поддържаше нащрек.
След малко забеляза, че видът на светлината в помещението се променя, сенките придобиха по-ясни очертания, факлите помръкнаха, за сметка на зловещото сияние на призрачния лишей, което стана по-ярко и отчетливо. Когато извърна глава към входа на криптата, видя с крайчеца на окото си усилващо се сияние. Идваше откъм най-тъмния ъгъл на криптата. Продължи да се взира с очакване във вратата.
Там в сенките стоеше някакъв силует. Беше на висок мъж, облечен в старомодно дълго наметало и широкопола шапка. Лицето му бе толкова мършаво, че приличаше на череп, а чертите му бяха трудно различими. Очите му представляваха черни дупки изпод периферията на шапката и в тях не можеше да се прочете нищо.
Той пристъпи нехайно напред и каза:
— Няма нужда да се представяш, знам кой си.
Гласът беше старчески, дрезгав и хриплив, сякаш дълго време бе страдал от заболяване на гърлото. Или е бил обесен, помисли внезапно Никола. Точно така е бил екзекутиран Макоб. Това беше вълнуващо. Ужасяващо, но вълнуващо. Говорът също бе доста старомоден. Все още би бил разбираем в Ил-Риен и в частност във Виен, но произношението на някои думи беше особено. Никола не беше избрал линия, на поведение, но нещо в увереното държание на мъжа го накара да отговори:
— Естествено. Ти си Констан Макоб. Ти знаеш всичко.
Макоб пристъпи още крачка напред свъсил стоманеносивите си вежди. Не беше очаквал този отговор.
Беше твърде материален за привидение, сбръчканото лице и влажните очи бяха съвсем като на жив човек. човек може да си помисли, че би могъл да си избере младежки облик, зачуди се Никола, но му липсва или въображение, или суетност. Последното бе предимство по скоро за Макоб, отколкото за Никола и влизаше в пряко противоречие с теориите му. Със сигурност, само един безкрайно суетен и погълнат от собствената си персона човек, би се вкопчил в живота, както го правеше Макоб. Но магьосниците трябваше да са колкото учени, толкова и артисти; на Макоб не му липсваше изобретателност, иначе с положителност не би стигнал толкова далеч.
Некромантът изрече с нотка на снизхождение.
— Предполагам искаш да узнаеш плановете ми.
— Вече ги знам, благодаря.
Очите му се присвиха и за миг се превърнаха в черни бездни, след което Макоб реши да се престори на развеселен.
— Защото Габар Вентарин искаше да знае.
— Габар Вентарин представлява шепа прах от двеста години насам. — изрече любезно Никола — Името му е познато само на историците.
— Напълно заслужен край, — изрече доволно Макоб.
Но в начина, по който го каза, имаше нещо неубедително. Макоб явно нямаше добра представа за изминалото време. Дали наистина вярваше, че екзекуторът му е мъртъв?
Какво ли беше да си толкова вкопчен в света на живите? Да отказваш да се оттеглиш, да останеш вързан към отмъщението и старата омраза? Ще имаш голям късмет, ако не го разбереш сам, прошепна му един предателски глас, но Никола не му обърна внимание. Сега Макоб навярно живееше в едно вечно настояще, съставено изцяло от минало и никакво бъдеще, вечно един и същ, вечно неизменен, дори в нищожна степен. И вечно в невъзможност да се учи от грешките си. Видя, че Макоб има намерение да излезе и побърза да каже:
— Защо уби Доктор Октав?
Знаеше отговора на този въпрос, но нямаше намерение да задава въпроси, чиито отговори не му бяха известни; моментът не беше подходящ за приятни изненади.
Усмивката на Макоб се появи бавно и изразяваше задоволство.
— Той… се провали. Престана да поддържа каузата ми и аз го унищожих.
Това не промени мнението на Никола за случилото се. Все още смяташе, че в първоначалният си план Октав е предвиждал само идеалната измама и че спиритистът бе участвал в убийствата на Макоб, само защото е бил принуден да го стори. Но не се учуди, че виждането на Макоб за събитията се различаваше от неговото. Каза: