Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
Най-голямата крипта беше кръгла и се намираше в центъра. Покривът й беше сводест и бе оформена така, че да прилича на умалено копие на централна крепостна кула, с бойници и миниатюрни зъбери. В междините на камъните на някои от зъберите бяха пъхнати пушливи факли, които хвърляха причудливи отблясъци върху странната сцена. Пред криптата имаше широк кръгъл каменен подиум, висок няколко метра. Приличаше на платформите, строени навремето в свещените места в дълбоките гори или високо в планините от следовниците на Старата Вяра.
Никола пристъпи напред, почти до счупената балюстрада.
— Внимавай, — прошепна Мадлин.
Той кимна разсеяно. Въздухът беше по-застоял, отколкото в горната катакомба и из него се разнасяше противна сладникава миризма. Виждаше някакъв проход или галерия, на места съвсем разрушен, който започваше от балкона, минаваше покрай стените от двете страни, оформяше пълен кръг около пещерата и свършваше при едно каменно стълбище, затрупано със скални отломки и късове от някое предишно срутване. Стълбите водеха към празното пространство пред подиума и криптата-крепост. Като път за процесия, помисли Никола. Дали са провеждали тук погребения? Или жертвоприношения? Не знаеше почти нищо за Старата Вяра.
Никой не можеше да каже колко старо е това място. Можеше да е още от времето на първата крепостна кула, белязала основаването на Виен. Съдейки по военния вид на статуите, беше възможно това да са гробниците на първите рицари и военачалници на Ил-Риен.
чуха звук някъде зад тях и над главите им, сякаш се беше търкулнал камък. Никола погледна назад и се намръщи; откакто бяха оставили зад себе си вампирите, единствените звуци които чуваха, бяха техните собствени.
Мадлин също беше чула нещо. Тя направи една-две крачки и погледна предпазливо към сенките и дупките в стената на пещерата отгоре.
Никола я придърпа обратно на стъпалата. Той имаше пистолет и до този момент сферата бе доказала ползата си срещу вампирите, но сега имаше чувството, че са направили няколко стъпки повече, отколкото беше нужно.
Видя нещо ослепително бяло на ръба на балкона и за миг помисли, че е туфа лишей или някакъв подземен паразит. Тогава то се раздвижи и Никола видя, че е ръка.
Изкрещя, за да предупреди Мадлин, но беше твърде късно. Те настъпваха към балкона като беззвучен талаз. Хора — не, не бяха хора, има време да осъзнае Никола. Лицата им бяха безизразни, отпуснати, с бледа и провиснала кожа. Дрехите им представляваха парцаливи остатъци от облекло, но телата им бяха толкова подпухнали, че изглеждаха почти безполови и в погледите им нямаше капка разум.
Сферата реагира на присъствието им, изригвайки светлина по-ярка и по-чиста от тази на призрачния лишей, но те бяха твърде многобройни. Никола стреля в най-гъстите редици, и отново, и отново, но куршумите сякаш изобщо не ги спираха. Накрая първите двама паднаха, без от раните им да потече капка кръв, но имаше поне още десет, ако не и двадесет; настъпващи с нечовешка решителност, притискащи го, стъпващи върху телата на падналите и той трябваше да отстъпи. Беше изгубил Мадлин от полезрението си, но сферата проблесна отново и така разбра, че тя беше някъде в основата на стълбите. Изкрещя й да бяга.
След това нещо го удари изотзад и докато падаше, последното нещо което видя бе как един от кадаврите се навежда към него, след което светлината изчезна.
ДВАДЕСЕТ
Мадлин се изгуби. Абсолютно и безвъзвратно, помисли. Ще се лутам тук, долу завинаги. Не, нямаше вероятност да е завинаги. Нещо щеше да я убие преди да дойде завинагито.
Беше отстъпила под натиска на кадаврите. Сферата се беше погрижила за някои от тях, но те явно нямаха такова чувство за самосъхранение като вампирите и не се бяха разбягали. чу, че Никола стреля по тях и се надяваше това да означава, че е успял да се измъкне. Не, сигурна беше. Той беше по близо от нея до стълбите. Самата тя щеше да успее, ако не се беше подхлъзнала и паднала в тая шибана дупка в основата на стълбите. Лошото осветление и тъмният цвят на камъка й попречиха да я види, докато не се бе оказало твърде късно. Сега беше цялата в синини и се беше изгубила безнадеждно.
Тръгна през някакъв тесен проход, чиито стени бяха облицовани с равномерни каменни блокове, очевидно оформени и поставени от човешки ръце, и остатъци от украса по тавана. Не можеше да определи дали това беше част от катакомбата или от някое отдавна забравено ниво на старото укрепление. И понеже не знам наизуст картата на Виен, надземна и подземна, като Никола, а и да знаех не виждам с какво щеше да ми помогне.