Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Но нещо бе останало. Нещо, което не позволяваше на човек дори да му хрумне да се засели тук отново. Нямаше и едно камъче тук, което да не е покварено от омразата и подозрителността, убили Аридол и оставили на негово място Шадар Логот. Всяко камъче бе заразно.
А и не само покварата беше останала, макар и тя да беше предостатъчно, за да задържи всеки здравомислещ човек по-далече от това място.
Ранд се загледа към прозорците, зейнали като празни очни кухини по огромни черепи. Можеше да усети невидимите дебнещи. Нещо много повече от покварата бе останало тук. Цяла тролокска рат беше загинала тук, след като бе останала на стан, оставила след себе си само кървави послания по стените, молещи Тъмния да ги спаси. Нощта не беше подходящ час да се озовеш в Шадар Логот.
„Плаши ме това място — промърмори Луз Терин — Теб не те ли плаши?“
Ранд затаи дъх. Нима гласът наистина говореше на него? „Да, плаши ме.“
„Мрак се крие тук. Черно, по-черно от черното. Ако Тъмния реши да заживее сред хората, сигурно ще си избере да е тук.“
„Да. Така е.“
„Трябва да убия Демандред.“
Ранд примигна.
„Нима Демандред има някаква връзка с Шадар Логот. С тук?“
„Най-сетне си спомням убийството на Ишамаел. — В гласа се долови нотка на възхита, като от току-що направено откритие. — Той заслужаваше да умре. Ланфеар също заслужаваше да умре, но се радвам, че не я убих аз.“
Случайност ли беше, че гласът сякаш говореше на него? Дали Луз Терин слушаше и отговаряше? „Как убих… как ти уби Ишамаел? Кажи ми как.“
„Смърт. Искам остатъка от смъртта. Само не тук. Не искам да умра тук.“
Ранд въздъхна. Той също не искаше да умре тук.
— Води — обърна се той към Хаман. А на айилците каза: — Помнете какво ви казах. Нищо не пипайте, нищо не взимайте и стойте близо един до друг.
— Не мислех, че ще е чак толкова лошо — промърмори Хаман. — Това почти отмива Портала. — Ерит изстена, а Коврил като че ли всеки миг щеше да направи същото, ако не държеше толкова на достойнството си. Огиерите бяха твърде чувствителни към настроението, излъчвано от дадено място. Хаман посочи. Потта по лицето му нямаше нищо общо с жегата.
— Натам.
И ги поведе по кръстовища и улици, покрай една група руини към следващата, но в посоката беше сигурен. Обкръжилите ги айилци стъпваха на пръсти. Очите им святкаха над черните була и те вече нямаха вид на воини, очакващи атака, а на бойци, влезли в битката.
Невидимите дебнещи и срутените сгради засъбуждаха спомени, които Ранд предпочиташе да избегне. Тук Мат бе поел по един път, който го бе отвел до Рога на Валийр и който едва не го бе убил, навярно пътят, който и него отведе до Руйдийн и тер-ангреала, за който не искаше да говори. Тук Перин беше изчезнал без следа в нощта, в която всички трябваше да побягнат, и когато Ранд най-сетне го видя отново, той вече имаше златни очи, тъжен поглед и тайни, които Моарейн така и не пожела да сподели с Ранд.
Сам той не беше се спасил недосегнат, въпреки че самият Шадар Логот не го засегна пряко. Падан Фейн ги беше преследвал чак дотук, него, както и Мат и Перин, Моарейн и Лан, Нинив и Егвийн. Падан Фейн, амбулант и чест посетител на Две реки. Падан Фейн, Мраколюбец. Вече нещо много повече от Мраколюбец, както твърдеше Моарейн. Фейн ги беше преследвал чак дотук и оттук насетне, но това, което бе останало от него, бе много повече от Фейн. Или по-малко. Фейн, колкото и да си беше останал Фейн, искаше смъртта на Ранд. Заплашвал беше всеки, когото Ранд обичаше, ако Ранд откаже да отиде при него. А Ранд не беше отишъл. Перин се беше справил с това, опазил беше Две реки, но, о, Светлина, как го болеше от всичко това! Какво общо беше имал Фейн с Белите плащове? Възможно ли беше Педрон Ниал да е Мраколюбец? Щом и Айез Седай можеха, то значи можеше и лорд-капитан командирът на Чедата на Светлината да е такъв.
— Ето го — каза Хаман и Ранд се сепна. Шадар Логот беше последното място на света, където човек можеше да си позволи да се разсее.
Стареят сочеше ограда от някакъв блестящ метал, висока един огиерски бой и недокосната от ръжда. Оградата затваряше нещо като висок издължен камък с врязани в него лози и листа, така изкусно изваяни, че на човек можеше да му се стори, че усеща полъха на ветреца, който ги е раздвижил, и оставаше изненадан, че не са зелени, а сиви.