Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Тя пренебрежително махна с ръка.

— Предполагам, че съм добре. Доколкото мога да бъда добре при липсата на общество и разнообразни занимания.

— Как! — извика Дролайт с учуден тон. — Нима сте съвсем сама тук?

— Имам една компаньонка — стара леля. Тя ме подтиква към религията.

— О, мадам! — възкликна Дролайт. — Не хабете енергията си за молитви и проповеди. В тях няма да намерите утеха. Съсредоточете мислите си върху отмъщението.

— Ще го направя. Правя го — просто отвърна тя и седна на дивана срещу прозореца. — А как са мистър Стрейндж и мистър Норел?

— О, заети са, мадам! Много, много заети! Иска ми се — за тяхно, а и за ваше добро — да не бяха толкова заети. Вчера мистър Стрейндж специално ме попита за вас. Искаше да узнае дали самочувствието ви е добро. „О, търпимо — отвърнах му аз, — само търпимо.“ Мистър Стрейндж е потресен, мадам, искрено потресен от безсърдечното отношение на роднините ви.

— Наистина ли? Бих искала възмущението му да намери по-практичен израз — хладно отбеляза тя. — Платих му повече от сто гвинеи, а той не направи нищо. Уморих се да уреждам делата си чрез посредник, мистър Дролайт. Предайте поздравите ми на мистър Стрейндж. Кажете му, че съм готова да се срещнем когато пожелае, по всяко време на деня и нощта. Всеки час е удобен за мен. Аз нямам ангажименти.

— Ах, мадам! Как бих искал да направя това, за което ме молите! Как самият мистър Стрейндж го иска! Но се боя, че това е невъзможно.

— Така казвате вие, но досега не съм чула нито една основателна причина — поне такава, която да ме задоволява. Предполагам, че мистър Стрейндж се безпокои за това какво ще си кажат хората, ако ни видят заедно. Но срещата ни може да бъде съвсем тайна. Никой няма да узнае.

— О, мадам! Създали сте си погрешна представа за характера на мистър Стрейндж! Нищо на света не би му доставило по-голямо удоволствие от възможността да покаже на всички дълбокото си презрение към вашите мъчители. Той е загрижен единствено и изцяло за вас. Мистър Стрейндж се бои…

Но от какво се бои мистър Стрейндж дамата така и не научи, защото в този момент Дролайт внезапно млъкна и се огледа с крайно объркано изражение на лицето.

— Какво, за Бога, беше това? — попита той.

Сякаш някъде се бе отворила врата. Или може би няколко врати. В къщата като че ли задуха бриз и довя полузабравени ухания от детството. Светлината се измести и това накара всички сенки в стаята да легнат под друг ъгъл. Преместването беше съвсем определено и въпреки това, както често става при магиите, и Дролайт, и дамата имаха силното чувство, че нищо във видимия свят вече не е сигурно. Сякаш ако някой от тях протегнеше ръка да докосне предмет в стаята, щеше да установи, че той вече не е на мястото си.

На стената над дивана, където седеше дамата, имаше продълговато огледало. В него се отразяваше втора голяма бяла луна, втори висок тъмен прозорец и втора полумрачна стая. Но Дролайт и дамата не се виждаха в тази стая. Вместо това там се появи някаква неопределеност, която се превърна в подобие на сянка, която на свой ред се превърна в приближаващ се тъмен силует. С приближаването на силуета ставаше ясно, че гостната в огледалото изобщо не е като истинската гостна и че само благодарение на причудливата игра на светлина и перспектива — такава, каквато се случва да видим в театъра — двете стаи изглеждат еднакви. Стаята в огледалото беше всъщност дълъг коридор. Косата и палтото на загадъчния силует се вееха от вятър, който не се усещаше в истинската стая, и макар че той вървеше право към стъклото, което разделяше двете помещения, очевидно му трябваше време, за да стигне до него. Но накрая той се приближи и настъпи момент, когато тъмната му фигура рязко се уголеми, а лицето му все така остана в сянка.