Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Стрейндж взе малка тетрадка (случайно това беше домакинската тетрадка на Арабела, която нямаше нищо общо с неговите занимания) и започна да си води бележки в нея.

— Джонатан!

— М-м-м?

— Какво да кажа на мис Грей, когато отново я видя?

— Попитай я за четиристотинте гвинеи. Кажи й, че още не съм ги получил.

— Джонатан! Въпросът е сериозен.

— О, напълно съм съгласен. Малко неща са по-сериозни от четиристотин гвинеи.

Арабела отново каза, че всичко това е много странно. Обясни на Стрейндж, че е силно загрижена за мис Грей и че би желала да поговори с нея, за да разгадае тази загадка. Но тя каза всичко това за собствено удовлетворение, защото отлично знаеше, че съпругът й вече не я слуша.

След няколко дни Стрейндж и сър Уолтър Поул играеха билярд в „Бедфорд“ в „Ковънт Гардън“. Играта беше стигнала до безизходно положение, тъй като сър Уолтър за пореден път обвиняваше Стрейндж, че използва магия, за да мести билярдните топки по масата.

Стрейндж заяви, че не прави нищо подобно.

— Видях как докоснахте носа си — оплака се сър Уолтър.

— Мили Боже! — възкликна Стрейндж. — Човек не може да кихне! Настинал съм.

Други двама приятели на Стрейндж и сър Уолтър, подполковник Колкхаун Грант и полковник Манингъм, които наблюдаваха играта, попитаха дали ако Стрейндж и сър Уолтър искат да се карат, непременно трябва да заемат билярдната маса. Колкхаун Грант и полковник Манингъм намекнаха, че има и други хора, които също искат да играят. Разрази се всеобщ скандал, който за съжаление накара двама провинциални господа да надзърнат в помещението и да попитат кога масата за билярд ще се освободи, тъй като те не знаеха, че в четвъртък вечер залата за билярд в „Бедфорд“ се счита за лична собственост на сър Уолтър Поул, Джонатан Стрейндж и техните приятели.

— Честно казано — отвърна Колкхаун Грант, — не знам. Но може би не след дълго.

Първият от двамата провинциални джентълмени бе здраво сложен внушителен мъж със сюртук от тежко кафяво сукно и ботуши, които биха изглеждали по-уместни на някое провинциално тържище, отколкото в модната обстановка на „Бедфорд“. Вторият джентълмен беше слаб дребен човечец с лице, което изразяваше непрестанно учудване.

— Но, сър — каза първият джентълмен, обръщайки се към Стрейндж с тон на непоклатима разсъдливост, — вие разговаряте, а не играете. Мистър Тантъни и аз сме от Нотингамшир. Поръчахме си вечеря, но ни казаха, че ще стане готова едва след час. Позволете ни да поиграем, докато разговаряте, и след това ние с радост ще ви освободим отново масата.

Начинът, по който каза това, беше много любезен, но силно подразни приятелите на Стрейндж. Всичко в него красноречиво показваше, че е фермер или търговец, и на господата не им стана никак приятно, че непознатият си позволява да им нарежда.

— Ако погледнете масата — отвърна Стрейндж, — ще видите, че току-що сме започнали. Да молите джентълмен да прекъсва играта си, преди да я е завършил — е, сър, подобно нещо никога не се е случвало в „Бедфорд“.