Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
Тя си спомни освен това и част от пророчеството: „…Защото няма острие, добито от стомана или сътворено от магия, което може да навреди на врага му.“ По същия начин нямаше да има полза да вади меч на Шота. Не само че нямаше смисъл, но и не решаваше нищо.
Калан призна пред себе си, че бе дошла за отмъщение. Истинското й задължение бе да помага на страдащите и умиращите. Какво друго освен задоволяване на гордостта си щеше да получи, нападайки Шота? Тя упорито поставяше себе си и несигурността си по-високо от живота на невинни хора. Държеше се егоистично.
— Шота, дойдох с болка в сърцето заради Надин. Исках да те накарам да ме оставиш на мира, и Ричард също. Каза, че нямаш намерение да ни причиняваш зло, че искаш да помогнеш. Аз също искам да помогна на отчаяните и страдащите. Защо, поне за момент, не се съгласим да приемем взаимно думите си за истина?
Шота я изгледа над чашата си.
— Каква жестока обида.
Калан се бореше с вътрешния си страх, с яростта си. Болката й от онова, което й причини Надин, я подтикваше да се нахвърли на Шота. Ами ако вещицата не е виновна? Ако Надин е действала по своя воля, както преди малко Самюъл? Ако Шота говори истината, ако наистина не иска да им причинява зло?
Ако това бе вярно, значи Калан грешеше ужасно в желанието си да нападне Шота. Призна пред себе си, че Шота има право, че Калан е оправдала желанието си за мъст само за да може да извика смъртоносната си сила. Сега беше готова да слуша.
Положи ръце на масата. Шота продължи да отпива от чашата си, загледана в синьото сияние, кръжащо около ръцете на Калан, което постепенно угасна. Калан не знаеше дали ще може да извика отново силата, ако Шота я нападне, но осъзна, че това е без значение.
Провалът в изпълнението на истинската й задача бе на прекалено висока цена, за да се грижи за личната си гордост.
Калан почувства, че това е единственото нещо, което имаше реален шанс да спаси бъдещето й, да спаси Ричард и онези невинни хора в Ейдиндрил. Ричард винаги й бе повтарял да мисли за решението, а не за проблема. Щеше да повярва на Шота.
— Шота — промълви накрая тя. — Винаги съм си мислила за теб само най-лоши работи. Страхът е бил малка част от тях. Както сама каза, ревността бе мой съветник. Моля те да ми простиш упорството и дързостта. Знам, че и преди си помагала на хората. Моля те, помогни ми в този момент. Имам нужда от отговори. От тях зависи животът на много хора. Моля те, поговори с мен. Ще се опитам да те чуя с отворено съзнание, знаейки, че ти си вестителят, а не причината.
Шота сложи чашата си на масата.
— Поздравления, Майко Изповедник. Спечели си правото да ми задаваш въпроси. Имай куража да чуеш отговорите. И те ще ти бъдат от полза.
— Кълна се да дам всичко от себе си — прошепна Калан.
ВТОРА ЧАСТ
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Шота наля още чай.
— Какво би искала да научиш?
Калан посегна към чашата си.
— Знаеш ли нещо за Храма на ветровете?
— Не.
Калан се сепна с чаша в ръка.
— Но си казала на Надин, че ветровете преследват Ричард.
— Да, така е.
— Можеш ли да го обясниш? Какво си имала пред вид?
Шота направи неопределен жест с ръка.
— Не знам как да обясня на жена, която не е вещица, как виждам потока на времето, минаването на бъдещи събития. Предполагам, би могло да се каже, че е нещо като спомени. Когато си мислиш за отминало събитие или за човек, извикваш спомен. Някои събития са се запечатали дълбоко в главата ти с всички подробности. Други не можеш да си спомниш. Моят талант се състои в нещо такова, само че аз го правя с бъдещето. За мен съществува малка разлика между минало, настояще и бъдеще. Нося се над потока на времето и обгръщам с поглед всичко — събитията, носещи се както срещу, така и по течението. Да виждам в бъдещето е толкова естествено, колкото е за теб да си спомниш потока на отминалите събития.
— Но някои неща не си спомням — каза Калан.
— И с мен е така. Не си спомням какво стана с онази птичка, която майка ми имаше навика да вика при себе си, когато бях много малка. Помня, веднъж птичката бе кацнала на пръста й, майка ми й говореше нещо — нежно, тихичко. Но дали животинката по-късно умря или отлетя, това не помня. Други събития, като смъртта на любими същества, си спомням живо. Като днес виждам пред очите си плата на роклята, с която бе облечена майка ми в деня, когато умря. Още бих могла да ти покажа точно колко дълъг бе ръкавът й.