Пътят на кралете (том I)

— Убих много хора, които не заслужаваха да умрат — каза Далинар. — Човек не бива да се бои, че ще си загуби главата, ако пийне една глътка вино в повече.

— Може би — безгрижно рече Садеас. — Но никога ли не ти се иска да изпуснеш гнева си, както правеше някога? Не те ли притиска отвътре, все едно някой е затворен в барабан? И той удря, блъска, мъчи се да се освободи.

— Да — отговори Далинар.

Признанието сякаш изненада Садеас.

— Ами Вълнението, Далинар? Усещаш ли го още?

Хората рядко говореха за Вълнението, радостта от битката, жаждата за сражение. Това беше нещо лично.

— Изпитвам всичко онова, което ти спомена — каза Далинар, вперил поглед пред себе си. — Но не винаги му позволявам да се прояви. Чувствата на човека определят какъв е той, а контролът е белег за истинска сила. Ако нямаш чувства, то ти си като мъртвец, но да се подчиняваш на всеки порив е детинщина.

— Прилича ми на цитат отнякъде, Далинар. Предполагам, че е от гавиларовото книжле за добродетелите.

— Да.

— Не те ли притеснява поне малко, че Сияйните са ни изоставили?

— Легенди. Измяната е толкова древно събитие, че е като от дните на сянката. Какво всъщност са направили Сияйните? Защо са го направили? Не знаем.

— Знаем достатъчно. Използвали са разни засукани хитрини, за да покажат, че имат големи сили и че призванието им е свято. Когато измамите им били разкрити, те избягали.

— Силите им не са били измамни, а истински.

— Нима? — поразвесели се Садеас. — Знаеш това? Не каза ли току-що, че събитието е толкова древно, че е като от дните на сянката? Ако Сияйните са имали такива чудни сили, защо никой не може да ги възпроизведе? Къде се дянаха тези невероятни умения?

— Не знам — меко отговори Далинар. — Може би просто вече не сме достойни за тях.

Садеас изсумтя, а на Далинар му се прииска да си прехапе езика. Единственото доказателство за думите му бяха неговите видения. Въпреки това, винаги щом Садеас почнеше да омаловажава нещо, на Далинар му се приискваше да защитава това нещо.

Не мога да си позволя спорове. Трябва да се съсредоточа върху предстоящата битка.

— Садеас — подхвана той с намерението да смени темата. — Трябва да поработим повече за обединяването на военните лагери. Искам помощта ти като Върховен принц на осведомяването.

— За да направиш какво?

— За да направя каквото трябва. За доброто на Алеткар.

— Че аз тъкмо това правя, стари приятелю. Избивам паршендите. Печеля слава и богатство за нашето кралство. Търся отмъщение. Най-добре за Алеткар ще бъде, ако престанеш да губиш толкова време в лагера и спреш да говориш, че трябва да избягаме като някакви страхливци. Най-добре за Алеткар ще бъде, ако отново започнеш да действаш като мъж.

— Достатъчно, Садеас! — отговори Далинар, по-високо, отколкото му се щеше. — Позволих ти да дойдеш с нас заради твоето разследване, а не за да ми се подиграваш!