Пътят на кралете (том I)

Пред него бяха спретнатите редици на казармите, които вървяха радиално, със сборен пункт и столова в средата на всеки батальон. Офицерите му излязоха на стълбите и погледнаха удивени надолу. С тях беше и Ренарин, облечен в униформата, която никога не беше виждала сражение. Беше вдигнал ръка да се предпази от слънцето.

Далинар се почувства глупаво. Да не беше някой младеж, сложил Броня за пръв път? Залавяй се за работа. Престани да си играеш.

Перетом, началникът на пехотата, отдаде чест.

— Днес дежурни са Втори и Трети батальон, господарю. Строяват се за марш.

— Първи мостови отряд е събран, господарю — рече и Авара, началникът на мостовете. Той беше нисък, в жилите му течеше и хердазийска кръв, както личеше от тъмните му кристални нокти. Не носеше остен. — Имам вест от Ашелем, че стрелците са готови.

— Конницата? — попита Далинар. — И къде е синът ми?

— Тук съм, татко — отговори познат глас. Адолин, чиято Броня беше оцветена в колинско тъмносиньо, си проправи път през хората. Забралото му беше вдигнато и той изглеждаше нетърпелив, ала когато срещна погледа на Далинар, начаса извърна очи.

Далинар вдигна ръка да смълчи неколцина офицери, които опитваха да му докладват. Приближи Адолин и сега младежът вдигна поглед към него.

— Каза каквото чувстваше, че трябва да кажеш — рече Далинар.

— И не съжалявам, че го направих — отговори Адолин. — Но съжалявам за начина и мястото. Няма да се повтори.

Далинар кимна и това беше достатъчно. Адолин явно си отдъхна, от плещите му се смъкна едно бреме. Далинар се върна при офицерите си. Само след няколко мига двамата с Адолин поведоха бързо групата си към сборния пункт. Далинар забеляза, че синът му маха на някаква млада жена край пътя. Облечена беше в червена рокля, а косите й бяха вдигнати в много красива плитка.

— Това ли е…

— Малаша ли? Да.

— Красива изглежда.

— През повечето време е такава, но сега нещо е раздразнена, задето не й позволих да дойде с мен днес.

— Искаше да дойде в битката?

Адолин вдигна рамене.

— Казва, че й е любопитно.

Далинар замълча. Битката беше мъжко изкуство. Жена да пожелае да дойде на бойното поле беше като… е, като мъж да пожелае да чете. Противоестествено.

В сборния пункт пред тях батальоните се строяваха и един набит светлоок офицер дотича при Далинар. Тук-там в черната му алетска коса имаше червени кичури. Офицерът имаше и дълги червени мустаци. Това беше Иламар, началникът на кавалерията.

— Сиятелни господарю — подзе той. — Приемете извиненията ми за забавянето. Хората ми са по конете и в готовност.

— Да тръгваме тогава — отговори Далинар. — Всички…

— Господарю! — рече някой.

Далинар се обърна и видя да приближава един от вестоносците. Тъмноокият мъж беше в кожени дрехи със сини ленти на ръцете. Отдаде чест и каза: