Пътят на кралете (том I)

Адолин действаше ефикасно; внимателно отряза с Меча част от обвивката на какавидата. После ловко вкара меча вътре, уби съществото, но не засегна участъка със скъпоценното ядро.

Просто така, създанието беше мъртво. Сега мечът можеше да го реже. Адолин отряза части от плътта. Когато проби по-навътре и затърси ядрото, избълва лилав ихор. Войниците нададоха радостни викове, щом извади ядрото. Над цялата войска се понесоха духчета на славата, подобни на стотици светещи кълба.

Далинар се отдалечи, понесъл шлема си под мишница. Прекоси полесражението, подмина лекарите, които се грижеха за ранените, и отрядите, които отнасяха убитите при мостовете. За тях зад чулските каруци имаше привързани шейни, за да ги върнат в лагера и да ги кремират както подобава.

Имаше много трупове на паршенди. Сега Далинар не беше нито отвратен, нито развълнуван при вида им. Просто беше изтощен.

Беше влизал в сражение десетки, може би стотици пъти. Никога не се беше чувствал като през този ден. Отвращението го беше разсеяло и така той можеше да загине. Битката не беше време за размишления. Човек трябваше да мисли за това, което прави в момента.

През цялата битка Вълнението беше някак позаглушено и Далинар се справи далеч по-зле от преди. Това сражение трябваше да му донесе яснота. А всъщност сякаш умножи тревогите му. Той се покачи на едно хълмче и си рече: В името на праотците, какво става с мен?

Днешната слабост му се струваше като последен и най-силен довод в подкрепа на твърденията на Адолин и, всъщност, на мнозина други. Стоеше на хълма и се взираше на изток, към Първоизточника. Толкова често погледът му сам се насочваше нататък. Защо? Какво беше…

Застина, щом забеляза група паршенди на едно плато недалеч. Далинаровите съгледвачи ги наблюдаваха притеснено; това беше армията, която току-що бяха изтласкали. Макар да бяха убили много паршенди, по-голямата част от войската им успя да избяга. Оттеглиха се, щом прецениха, че ще изгубят сражението. Това беше една от причините войната да се проточи толкова дълго. Паршендите разбираха добре стратегическото отстъпление.

Армията им се строяваше в редици, в които войниците действаха по двойки. Начело стоеше внушителен воин в бляскава броня. Вълшебна броня. Дори отдалеч се забелязваше разликата с по-обикновените брони.

Този Броненосец не беше тук по време на битката. Защо дойде сега? Дали беше пристигнал твърде късно?

Броненосецът и останалите паршенди се обърнаха и си тръгнаха. Прескачаха пропастите и се изтегляха към невидимото си убежище в центъра на Равнините.