Пътят на кралете (том I)

— Готов ли си? — тихо попита Далинар. Вълнението се надигаше в него.

— Да — гласът на Адолин издаваше нетърпение.

— Никога не се оплакваш от начина, по който атакуваме — продължи Далинар, все още със затворени очи. — Никога не спориш с мен за това.

— Това е най-добрият начин. Войниците са и мои. Какъв е смисълът да сме Броненосци, ако не можем да поведем хората си в нападение?

Десетият удар на сърцето прозвуча в гърдите на Далинар. Колкото и шумно да беше наоколо, той винаги чуваше ударите, когато призоваваше своя Меч. Колкото по-бързо минаваха десетте удара, толкова по-скоро идваше Мечът. Следователно, колкото по-належаща беше нуждата, толкова по-скоро човек се оказваше въоръжен. Преднамерено ли беше това, или просто някакъв каприз на самия Меч?

Усети в ръката си познатата тежест на Заклеващия.

— Напред — рече Далинар и рязко отвори очи. Двамата с Адолин едновременно пуснаха забралата на шлемовете си. Докато се затваряха и ставаха прозрачни, шлемовете изпуснаха Светлина. Двамата изскочиха иззад грамадния мост — по един Броненосец от всяка страна, синя и сива фигура.

Силата от Бронята пулсираше в Далинар, когато той се понесе през скалистата земя. Ръцете му се надигаха съгласувано с краката. Незабавно долетя вълната от стрели, пуснати от приклекналите от другата страна на пропастта паршенди. Далинар вдигна ръка пред визьора на шлема си, когато пред него се разделиха няколко стрели, одраскаха метала на бронята му и някои се пречупиха. Сякаш тичаше срещу бурята.

Чу как вдясно от него Адолин надава боен вик, а шлемът приглушава гласа му. Когато стигнаха ръба на пропастта, Далинар свали ръка, макар че стрелите не спираха да валят. Трябваше да прецени как да скочи. Бездната беше само на стъпка пред него. Щом достигна ръба, Бронята му вля сили.

Скочи.

За миг се понесе над мастиленочерната пропаст, плащът му се вееше, стрелите изпълниха въздуха наоколо. Спомни си как летеше Сияйният рицар от видението му. Но сега не се случваше нищо мистично. Просто подсилен от Вълшебната броня скок. Далинар прехвърли пропастта и се стовари на земята от другата страна. Същевременно замахна надолу и настрани с меча и с един удар покоси трима паршенди.

Очите им изгоряха и почерняха. Когато телата им рухнаха, от тях почна да се издига дим. Далинар замахна отново. Отсечени с Меча, късчета от броните и оръжията се понесоха из въздуха, където до преди малко свистяха стрелите. Както винаги, Мечът режеше всичко неживо, ала помътняваше и сякаш чезнеше в мъгла, докоснеше ли жива плът.

Заради това и заради лекотата, с която Вълшебният меч прерязваше стомана, понякога Далинар имаше чувството, че държи оръжие от чист дим. Докато беше в движение, то не се запъваше в пукнатини, нито пък плътността на предмета можеше да го спре.