Пътят на кралете (том I)

Съсече паршендите, които дойдоха при него, пеейки гневно заради отношението му към техните мъртви. Адолин пък започна да налага с юмруци своите противници, които бяха дошли твърде близо. Адолин обичаше често да сменя захвата на Меча. Телата на паршендите летяха насам-нататък, костите и броните им бяха натрошени от ударите, оранжевата им кръв шуртеше по земята. Съвсем скоро Адолин се върна към Меча си и изрита надалеч едно тяло.

Вълнението погълна Далинар. Даде му сила, съсредоточи го, той стана по-мощен. Славата на битката беше величествена. Твърде дълго той се беше държал настрани. Сега виждаше ясно. Наистина трябваше да окажат по-голям натиск, да нападат повече плата, да печелят още скъпоценни ядра.

Далинар беше Тоягата. Той беше като природна стихия, която не може да се спре. Той беше самата смърт. Той…

Внезапно усети силно отвращение, силна болка, от която се задъха. Подхлъзна се — на земята имаше кръв, но по-скоро защото коленете му изведнъж отслабнаха.

Телата пред него му се видяха ужасяващи. Изгорели като въглени очи. Осакатени и ранени тела, строшени от ударите на Адолин кости. Разбити глави. Кръв, мозък и вътрешности по земята. Клане. Смърт. Вълнението изчезна.

Как можеше човек да се наслаждава на това?

Паршендите се завтекоха към него. Адолин се появи след миг и ги нападна по-умело от всеки друг човек, когото Далинар познаваше. Младежът беше гений с Меча, художник, който рисува само с един цвят. Удари ловко и изтласка паршендите. Далинар тръсна глава и отново зае позиция.

Насили се да поднови борбата и когато Вълнението пак се надигна, той се насили да го приеме. Странната болка избледня, победена от бойните му рефлекси. Обърна се и се вряза в нападащите паршенди. Нанасяше мощни и агресивни удари с Меча.

Имаше нужда от тази победа. Заради себе си, заради Адолин и заради войниците. Защо се беше ужасил така? Паршендите убиха Гавилар. Той имаше право да ги срази в боя.

Беше войник. Войната беше неговата работа. И беше добър в това.

Предният отряд на паршендите се разпиля от неговото нападение. Бойците се върнаха при по-многочислените си другари, които припряно се строяваха. Далинар отстъпи леко и се вгледа в телата на убитите и в почернелите им очи. От някои още се издигаше дим.

Болезненото чувство се върна.

Животът свършваше така бързо. Вълшебният меч беше въплътеното унищожение, най-могъщата сила на бойното поле. Някога тези оръжия защитаваха, прошепна един глас в ума му.

На няколко стъпки от него се спуснаха три моста. След миг по тях препуснаха конниците начело с дребния Иламар. Във въздуха се понесоха почти невидимите вятърни духчета. Адолин извика да доведат коня му. А Далинар просто стоеше и гледаше убитите. Кръвта на паршендите беше оранжева и миришеше на плесен. Ала лицата им с тяхната черно-червена или бяло-червена шарка изглеждаха толкова човешки. Самият Далинар беше отгледан от бавачка от паршите.