Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Феро беше коленичила до него. По лицето й се стичаха вади кръв от раната на челото, а косата й беше пълна с кафяв прах. Голямото просторно помещение зад нея чезнеше в мрак. Точно над главата й таванът беше пропаднал и между назъбените краища на дупката се виждаше бледо синьо небе. Логън се огледа объркано.
На по-малко от крачка от него каменните плочи на пода сякаш бяха отсечени и свършваха, издадени над празно пространство. Далеч отпред видя отсрещната страна на пукнатината — отвесна стена от пръст и камък, а на върха й — надвиснали останки от сгради.
Сега му стана ясно. Намираха се под пода на храма. При отварянето на пукнатината това място се беше открило, а от него над бездната стърчеше тясна козирка, достатъчно широка обаче да паднат на нея. Той, Феро и куп натрошен камънак. Явно не бяха паднали от много високо. Усети как вътрешно се усмихва. Още е жив.
— Ами…
Ръката на Феро запуши устата му. Носът й се надвеси току над неговия.
— Сс — изсъска му тихо тя, извъртя жълтите си очи към облия таван и посочи нагоре с пръст.
Логън усети как по гърба му преминава тръпка. Сега ги чу. Шанка. Боричкаха се, тропаха, дърдореха и пищяха. Той кимна и Феро отмести мръсната си ръка от лицето му.
Логън започна да се надига от купчината камънак с бавни, предпазливи движения. Беше притворил очи и внимаваше да не шуми. Изправи се и от палтото му се посипа прахоляк. Размърда крайници в очакване на остра болка, която щеше да му подскаже за нещо счупено, рамо, крак, или за пукната глава.
Палтото му беше скъсано и единият лакът — ожулен. Тръпнеше в тъпа болка и по цялата му ръка чак до върховете на пръстите се беше стекла кръв. Вдигна ръка към главата си и усети с пръсти кръв и там, а също и под брадичката, където се удари при падането от коня. Усещаше силен солен вкус в устата си. Сигурно си беше прехапал езика за пореден път. Цяло чудо бе, че проклетията е още цяла в устата му. Тормозеше го едното коляно, вратът му беше като вдървен, ребрата го боляха, но поне още се движеше. С доста усилия, разбира се.
Около едната му длан беше увито нещо. Скъсаният ръкав от палтото на Лутар. Изтърси го и той падна на купчината камъни. Нямаше вече полза от него. Нямаше много полза и преди. Феро беше отишла до далечния край на помещението и надничаше към тръгващия оттам коридор. Присвил от болка очи, Логън се дотътри до нея, внимаваше да не вдига шум.
— Ами другите? — прошепна той. Феро вдигна рамене. — Може да са успели да се измъкнат, а? — добави обнадежден.
Феро бавно извърна глава и го изгледа продължително с повдигната вежда. Логън стисна очи и разтри ръката си. Права беше. Засега бяха живи те двамата. На повече късмет не можеха да разчитат нито в момента, нито занапред може би.
— Насам — прошепна тя и посочи напред в мрака.
Логън погледна към чернилката в коридора и гърлото му се сви. Мразеше да бъде под земята. Всичкият този камък и пръстта отгоре му, надвиснали и заплашващи всеки момент да се срутят. Нямаха и факла. Щяха да вървят в непрогледна тъмнина в това задушно пространство, където не знаеш нито накъде, нито още колко ще се движиш. Погледна към сводестия каменен таван и преглътна мъчително. Такива тунели са места за шанка или за мъртвите. Той не беше нито едно, нито другото и със сигурност не държеше да се среща с никого от тях в мрака.
— Сигурна ли си?
— Какво, да не те е страх от тъмното?
— Ако зависи от мен, предпочитам да виждам накъде вървя.
— Предлагаш ли друг изход? — изгледа го подигравателно Феро. — Ако искаш, остани да чакаш пред тунела. Може пък след стотина години оттук да мине някоя група от идиоти. Ще си паснеш идеално с тях!
Логън кимна и облиза кръвта от венците си. Сякаш беше така отдавна, когато за последен път бяха в подобно положение. Когато препускаха по покривите на Агрионт, преследвани от мъже с черни маски. Доста време беше минало, тежко време, но ето че нищо не се беше променило. След язденето заедно, яденето заедно, битките, в които рамо до рамо се бяха изправяли срещу смъртта, Феро беше все така намусена, гневна и свирепа, все така трън в задника, каквато беше и при първата им среща. Беше опитал с търпение, наистина се бе постарал, но нямаше повече сили.
— Нужно ли е наистина? — рече той, приковал очи в нейните.
— Какво дали е нужно?
— Вечно да си такава шибана кучка. Нужно ли е?
Тя помълча за момент, понечи да каже нещо, после само вдигна рамене.
— Трябваше да ме оставиш да падна.