Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Ъ?
Логън очакваше гадна обида от нейна страна. Очакваше да забие яростно в лицето му пръст, а защо не и нож. Но това, това прозвуча почти като съжаление. Е, дори и да беше, не трая дълго.
— Трябваше да ме оставиш да падна. Сега щях да съм сама и ти нямаше да ми се пречкаш в краката!
Логън изсумтя презрително. С някои хора просто няма оправия.
— Да те оставя да паднеш, така ли? Не се тревожи! Следващия път точно това ще направя!
— Хубаво! — сопна се Феро.
Тръгна по тъмния коридор и мракът бързо я погълна.
Логън изпита внезапна паника при мисълта, че ще остане сам на това място.
— Чакай! — изсъска той и забърза след нея.
Коридорът се спускаше надолу. Стъпките на Феро не издаваха никакъв шум. Логън влачеше крака в праха, докато последните отблясъци светлина по мокрия камък изчезваха зад гърба му. Беше протегнал пръстите на лявата си ръка, за да следва стената, и се опитваше да не пъшка при всяка стъпка от болката в ребрата, лакътя и разцепената брадичка.
Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Подът и стените почти не се виждаха, а накрая съвсем изчезнаха. Мръсната риза на Феро се носеше като сив призрак в неподвижния въздух отпред. Още няколко изтощителни стъпки и тя също изчезна. Логън вдигна ръка пред лицето си и я размърда — нищо повече от едва забележимо бледо петно. Тъмно като в рог.
Погребан е. Погребан в тъмнината сам.
— Феро, чакай!
— Какво?
Логън се блъсна в нея. Нещо го фрасна в гърдите и той залитна назад. Задържа се да не падне, като се облегна на мократа стена.
— Какво правиш бе…
— Нищо не виждам! — изсъска Логън и долови паниката в гласа си. — Не мога… къде си? — размаха пред себе си ръце.
Беше изгубил всякакво чувство за ориентация. Сърцето му заби лудо, стомахът му се преобърна. Ами ако ненормалната кучка го зареже тук долу? Ами ако…
— Тук съм.
Логън усети как ръката й хваща неговата. Хладен, вдъхващ увереност допир. Гласът й идваше някъде близо до ухото му.
— Ще можеш ли да ме следваш, без да си паднеш на лицето, глупако?
— Аз… мисля, че да.
— Гледай да не вдигаш шум!
Усети как тя тръгва и го дърпа нетърпеливо след себе си.
Да можеха да го видят сега момчетата от старата му група. Логън Деветопръстия, най-страховитият мъж в Севера — намокрил гащите от страх в тъмното. Воден за ръка от жена, която го мрази, вкопчил се е в нея като дете за полата на майка си. Ако не се страхуваше, че шанка щяха да го чуят, сигурно щеше да се изсмее с глас.
Голямата лапа на Деветопръстия беше гореща и мокра от пот. Неприятно усещане, лепкавата му от страх кожа се притиска в нейната. Отвратително, но Феро си наложи да продължи. Чуваше учестеното му дишане и безпомощното влачене на крака зад себе си.
Сякаш беше вчера, когато двамата за последно бяха в подобно положение. Когато ги преследваха из улиците и тъмните сгради на Агрионт. Имаше чувството, че беше станало вчера, но ето че всичко се бе променило.
Тогава го виждаше само като заплаха. Още един бял, когото трябва да държи под око. Грозен, чудат, глупав и опасен. Тогава той щеше да е последният човек на този свят, на когото да разчита. Сега сигурно беше единственият. Не я остави да падне, предпочете да падне с нея, вместо да пусне ръката й. Докато яздеха в равнината, той каза, че ще й пази гърба, ако и тя прави същото.
И ето, направи го.
Погледна през рамо и видя бледото му лице. Беше със зяпнала уста, очите му шареха, ококорени, но невиждащи, а свободната му ръка следваше стената. Може би трябваше да му благодари, че не я остави да падне, но така щеше да признае, че има нужда от нечия помощ. От помощ имат нужда слабите, а слабите умират или стават роби. Никога не разчитай на ничия помощ, така никога няма да се разочароваш, когато не я получиш. А Феро беше понесла не едно разочарование.
Вместо благодарност сега Феро го влачеше след себе си.
В далечината отпред изплува бледа студена светлина — едва доловим блясък по ръбовете на мокрите каменни блокове на грубата стена.
— Сега виждаш ли? — изсъска тя през рамо.
— Да.
Феро долови облекчението в гласа му.
— Значи вече можеш да ме пуснеш — троснато каза тя, отскубна ръката си и я изтри в предницата на ризата.
Тръгна напред и погледна смръщено пръстите си, докато бавно ги раздвижваше. Странно усещане.
Сега, когато ръката му вече не държеше нейната, тя сякаш й липсваше.
Светлината се усилваше, процеждаше се в тунела от тесния изход. Стъпвайки на пръсти, Феро се приближи до ъгъла и надникна. Отпред се отваряше просторна кухина, чиито стени бяха отчасти гладък каменен зид, отчасти естествена скала. Издигаха се високо нагоре, където се издуваха в причудливи форми като от разтопен камък, а таванът чезнеше в мрака. Високо отгоре падаше сноп светлина и осветяваше продълговато петно на прашния под. Трима плоскоглави се бяха скупчили под светлината, надвесени над нещо на пода, и тихо мърмореха. Навсякъде около тях имаше купища кости, високи колкото човешки ръст, а покрай стените дори повече. Сигурно в тази пещера имаше хиляди, стотици хиляди кости.