Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Не е вярно!
- Вярно е! А когато успях да стигна до плажната ивица, когато излязох от водата, татко ме взе на ръце, загърна ме в голяма кърпа и ти изкрещя: „Престъпница!“ От този ден нататък, това го зная със сигурност, никога повече не спахте двамата в една стая!
- Небивалици! Вече се чудиш какво да измислиш, за да се правиш на интересна!
- Той нарече теб, моята майка, престъпница, защото ме беше изоставила на произвола на съдбата. Оставила ме беше да умра...
- Нямах сили да ви измъкна и двете! Бях изтощена!
- Аха! Виждаш ли, че си спомняш!
- Но ти се справи! Беше яка. Винаги си била по-здрава от сестра си. Впоследствие всичко го доказа, ти си независима, сама се справяш с живота, имаш много хубав апартамент...
- Не ми дреме за апартамента! Не ми дреме какво съм постигнала, говоря ти за малкото момиченце!
- Винаги драматизираш всичко, Жозефин. Винаги си била ужасно комплексирана от другите и най-вече от сестра си... И не ми е ясно защо!
- На мен обаче ми е много ясно, мамо! - извика Жозефин с глас, задавен от сълзи.
Беше нарекла Анриет „мамо“. От години не се беше обръщала към нея с думата „мамо“ и сълзите й рукнаха неудържимо. Тя хълцаше като малко дете, хванала се за ръба на масата, права, с ококорени очи, сякаш за пръв път се сблъскваше с жестокото безсърдечие на майка си.
- На всеки се е случвало да падне, да се удари, да избегне на косъм удавяне! - отвърна майка й и сви рамене. - Но ти винаги всичко преувеличаваш!
- Не говоря за детските падания и сининки, мамо, говоря за деня, в който щях да умра заради теб! И за всички години, през които си мислех, че не струвам нищо, защото ти дори не направи усилие да ме спасиш, всички тези години, в които избягвах да харесвам хората, които ме харесваха, които може би намираха, че съм чудесна, само защото смятах, че съм нищо, всички тези пропилени години, в които животът минаваше покрай мен, ги дължа на теб!
- Съжалявам те, скъпа моя, продължаваш да предъвкваш спомени от детските години, на твоята възраст направо е смешно!
- Може би, но именно в детството се изгражда човек, тогава си създава представа за себе си и за това, което го очаква в живота.
- Ох, ама и ти! Какъв усет за трагичното! От някакво дребно събитие правиш цяла драма! Винаги си била такава. Инатлива, зле настроена, сприхава...
- Аз - сприхава?
- Да. Не си широко скроена. С дребния си мъж, малкия си апартамент в предградие средна ръка, дребна службица, посредствен живот... Сестра ти се измъкна оттам, давайки ти възможност да напишеш книга, да познаеш успеха, а ти дори не си й благодарна!
- А трябва да благодаря на Ирис, така ли?
- Да. Така ми се струва. Тя промени живота ти...
- Аз промених живота си. Не тя. С книгата тя само ми върна това, което ти ми отне в оня съдбовен ден. Да, наистина тогава не умрях, оцелях въпреки вас! И в това, което тогава едва не ме унищожи, днес се корени силата ми. Нужни ми бяха дълги години, за да изплувам от вълните, дълги години, за да си поема дъх, да си възвърна силата на ръцете, на краката и да започна да ходя сама, и това не го дължа на никого. Чуваш ли, на никого, единствено на себе си! Не дължа нищо на теб, на Ирис и ако съм жива, ако съм успяла да си купя този красив апартамент и да имам този живот, това си е благодарение на мен. На мен, единствено на мен! Затова вече не се виждаме - ти и аз. Защото сме квит. И това не е злоба, злобата е чувство, а аз не изпитвам никакво чувство към теб.
- Ами добре! Отлично! Сега поне нещата се изясниха. Ти си изля душата, изтръска торбата с клевети, с ужасии, обвини за всички твои предишни неудачи тази, която ти е дала живот, която се е борила, за да получиш добро образование, за да имаш всичко... Доволна ли си ?
Жозефин се чувстваше изтощена. Хлипаше и не можеше да си поеме дъх. Беше на осем години и солените сълзи я връщаха обра-тно в морето. Майка й я гледаше, свила рамене, изкривила дългия си нос в гримаса на отвращение заради това, което според нея беше срамно излагане на показ на гадни сантименти.
Тя плака дълго, без майка й да прояви съчувствие. Ирис се върна, смънка: „Кво става... нещо ми изглеждате странни!“ Вечеряха в кухнята, разговорът им се въртеше около простотията, която се ширеше на всички нива, нарастващата престъпност, промените в климата, влошеното качество на стоките изобщо и в частност на кашмирените дрехи и шалове на марката „Ерик Бомпар“.
Дори след като си легна, Жозефин продължи да се чувства потисната. Тя се задушаваше, не можеше да си поеме дъх. Седна в леглото. Дишаше, задушаваше се, тресеше я паника. Имам нужда от нещо ново в живота си. Не мога да продължавам по този начин. Имам нужда от светлина, от надежда. Отиде в банята, наплиска със студена вода зачервените си очи, погледна в огледалото подутото си от плач лице. В дъното на очите й искреше живо пламъче. Погледът й не беше поглед на жертва. Нито на умрял човек. Дълго време си беше мислила, че е мъртва. Не беше. Човек си мисли, че всичко, което му се стоварва, е фатално. Просто забравя, че това е част от живота.