Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Чекът бе съответно изплатен и адвокатът, вече убеден, че странният му клиент е напълно платежоспособен, се залови ревностно с възложената му работа. В продължение на повече от две години след това мистър Хейлинг често прекарваше дни наред в адвокатската кантора да се рови съсредоточено в натрупващите се книжа и със светнали от злорадство очи четеше и препрочиташе протестираните полици, молбите за малко отсрочка, всички указания за неминуемото разорение, грозящо противната страна, които прииждаха непрекъснато, когато се занизаха тъжба след тъжба и дело след дело. На всички просби за малко снизхождение отговорът бе един и същ: незабавно заплащане. Земя, къща, мебели — всичко бе разпродадено както му бе редът при множеството изпълнителни листове, които се издаваха един след друг; старецът също щеше да бъде хвърлен в затвора за длъжници, ако не се бе изплъзнал от бдителността на властите и не бе побягнал.
Неутолимата ненавист на Хейлинг далеч не бе удовлетворена от частичния успех, а се увеличи стократно след предизвиканото разорение. Когато разбра, че старецът е избягал, яростта му бе безгранична. Той скърцаше със зъби, скубеше косите си и сипеше страшни ругатни върху хората, натоварени да изпълнят присъдата. Поуспокои се малко само след няколкократни уверения, че беглецът ще бъде непременно заловен. На вси страни разпратиха агенти да го търсят; измислиха какви ли не хитрости, само и само да открият неговото убежище; но всичко се оказа напразно. Половин година изтече и все още не можеха да го намерят.
Най-после една вечер в доста късен час Хейлинг, когото бяхме загубили от поглед няколко месеца, се появи пред вратата на жилището на своя адвокат и прати да му съобщят, че един джентълмен иска да го види неотложно. Преди адвокатът, познал гласа му от горния етаж, да заръча на прислужника си да го въведе, посетителят се бе втурнал нагоре по стълбището и влезе в приемната стая пребледнял и задъхан. Затвори вратата, да не би друг да дочуе, отпусна се в едно кресло и каза с тих глас:
— Шт! Намерих го най-сетне.
— Невероятно! — учуди се адвокатът. — Прекрасно, драги мой сър, прекрасно.
— Той се крие в един жалък коптор в Камдън Таун — отвърна Хейлинг. — Може би е още по-добре, че му бяхме изгубили следите, защото е живял там през цялото това време самичък, в крайна мизерия: той е беден, много беден.
— Чудесно — рече адвокатът. — Вие естествено искате да го задържат още утре?
— Да — отвърна Хейлинг. — Не! Чакайте! Вдругиден. Вие недоумявате защо искам да отложа — добави той с мрачна усмивка, — но бях забравил. Вдругиден се навършва годишнина от важно събитие в живота му: нека стане тогава.
— Отлично — рече адвокатът. — Бихте ли искали да напишете някои нареждания до полицейския чиновник?
— Не, нека се срещнем с него тук в осем часа вечерта; искам да го придружа.
Те се срещнаха в уречения ден и час, наеха файтон и казаха на кочияша да спре на ъгъла на стария Панкрас Роуд, гдето е енорийският приют за бедни. Когато слязоха от колата, беше вече съвсем тъмно; след като минаха покрай оградата на ветеринарната болница, кривнаха в малка странична уличка, която се казва или се казваше по онова време Литл Колидж Стрийт — не знам какво представлява сега, но в онези дни беше страшно самотно място, а наоколо едва ли имаше друго освен поле и канавки.
След като нахлупи пътническата си шапка тъй, че едва се виждаше лицето му, и се загърна целият в пелерината си, Хейлинг спря пред най-жалката къщурка на улицата и тихо почука на вратата. Отвориха веднага и жената на прага го поздрави учтиво; Хейлинг пошепна на полицая да остане долу, тихичко се качи на горния етаж, отвори вратата и влезе в стаята.
Този, когото търсеше и към когото изпитваше непримирима вражда, беше сега грохнал старец, седнал пред груба непокрита маса, на която бе поставена само мъждукаща свещ. Той погледна към влизащия непознат и се приповдигна с мъка.
— Какво търсите, какво още? — запита старецът. — Пак ли ново изтезание? Какво искате?
— Да поприказвам с теб — отвърна Хейлинг. А докато говореше, седна на другия край на масата, отхвърли шапката и пелерината и откри лицето си.
Старецът сякаш напълно онемя в първия миг. Той се отпусна на стола, вплете пръсти и впери в появилия се очи, препълнени с ненавист и страх.
— Преди шест години на този ден — рече Хейлинг — аз се разплатих с теб за онова, що ми дължеше: за живота на моето дете. Пред мъртвото тяло на твоята дъщеря, старче, аз се заклех да живея единствено, за да отмъстя. Нито за миг не съм се отклонявал от своята цел; но дори да го бях сторил, само при спомена за нейния страдалчески примирен поглед, когато тя напускаше този свят, или за изнуреното от глад личице на невинното ни дете щях отново да събера сили за своята задача. Ти добре помниш първата част от моето възмездие: ето ти и последната.