Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Туй ли е багажът на началството ти, Сами? — запита мистър Уелър любещия си син, щом последният се появи с пътна чанта и малък куфар в двора на гостилница „Бикът“ в Уайтчапъл.

— Ей, ама много си досетлив, стари приятелю — отвърна мистър Уелър младши, като постави товара си на двора и седна отгоре му. — Самото началство пристига ей сегичка.

— Май си е взел файтон, а? — рече бащата.

— Да, плаща си за опасността: две мили по осем пенса — отвърна синът. — Как е мащехата тази сутрин?

— Не е в ред, Сами, не е в ред — отвърна мистър Уелър старши с внушителна тържественост. — Много е хлътнала по методистката черква напоследък, Сами; и е набожна до немай-къде, честна дума. Тя е прекалено добра за мене, Сами. Аз хич не я заслужавам.

— А — рече мистър Самюъл, — нещо си много себеотрицателен.

— Много — отвърна родителят с въздишка. — Тя попаднала на някакво изобретение, Сами, възрастни хора да се раждат още веднъж: ново раждане май му викаха. Много ми се иска да видя как става таз работа, Сами. Много ми се иска да видя мащеха ти да се роди още веднъж. Ще трябва май да й търся дойка!…

— Какво, мислиш, правеха онези там женоря онзи ден? — продължи мистър Уелър след кратко мълчание, през което време многозначително си потупа едната ноздра пет-шест пъти с показалеца. — Какво мислиш, правеха онзи ден, Сами?

— Не знам — отвърна Сами. — Какво?

— Взели да се готвят за някакво тържество, голям чай за техния пастир, както му викат — заразправя мистър Уелър. — Стоя си аз и зяпам в магазинчето за картинки там долу при нас и изведнъж що да видя — малко обявление за таз работа: „Вход половин крона; всички искания да се отправят към комитета; секретар: мисис Уелър“ и когат’ се връщам у дома, заварвам целия комитет настанен в нашата задна стая. Четиринайсет жени; да можеше да ги чуеш, Сами! Седят си и вземат решения, гласуват помощи за покупки и какви ли не други измишльотини. Е, от една страна, мащеха ти ме тормозеше да ида, от друга, и на мен ми се щеше да видя някои чудесии, кат’ съм там, и аз взех, та се записах за билет; петък вечер се наконтих, ама съвсем, и тръгваме със старата; качваме стълбите до първия етаж, дето подредили джунджурии за чай за трийсетина души и там се събрали сумата й женоря, които захванаха да си шушукат и да ме зяпат, сякаш никога преди не са виждали бая пълен джентълмен на петдесет и осем лазарника. След малко се чува голяма гюрултия долу и някакъв мършав симпатяга с червен нос и бяла вратовръзка се втурва горе и врещи: „Ето го, идва пастирът да навести вярното си стадо!“ и се изтъпанва един дебелан с широко бяло лице, захилен до уши, сякаш пружина му държи устата. Такива ми ти работи, Сам! „Целувката на мира!“ — вика пастирът и почва да целува наред всички жени, а когат’ свърши той, същото го направи и онзи с червения нос. Точно си мислех дали не трябваше и аз да почна — пък и до мен седеше такава една много миличка госпожа, — когато пристигна чаят заедно с твоята мащеха: тя се грижеше долу за врялата вода. И се заловиха с делото с пълна пара. Тъй високо пяха някаква молитва, Сами, докато се попарваше чаят, тъй ядяха и пиеха, чудесна работа! Да можеше да го видиш пастира как нагъваше шунката и милинките. Никога преди това не бях виждал такъв майстор по яденето и пиенето; никога. Червеноносият също — пази боже да ти стане ортак на софрата, — ама все пак нищо не беше в сравнение с пастира. И тъй, след кат’ свърши чаят, те изпяха още една молитва и тогаз пастирът почна да проповядва: и се оправяше доста добре, кат’ се има пред вид милинките, дет’ му тежаха на стомаха. Но изведнъж, ама съвсем изведнъж, се надига и крещи: „Де е грешникът; де е жалкият грешник?“ На туй отгоре всички женоря захващат да ме гледат и да пъшкат, сякаш берат душа. Стори ми се доста чудновато, ама все пак си мълча. Мина, що мина, пак се надига изведнъж и пак вика, като гледа право в мен: „Де е грешникът; де е жалкият грешник?“ И жените пак пъшкат десет пъти по-високо от преди. Този път излизам от кожата си, правя крачка-две към него и викам: „Слушайте, приятелю — викам, — за мен ли ги разправяте тез неща?“ А пък той, наместо да ми се извини, както всеки джентълмен би сторил, взе да ме обижда все по-безобразно: вика ми, че съм бил съдина, Сами, съсъд на гнева, и всякакви други обидни думи. На мене съвсем ми кипна кръвчицата и му ударих два-три за самия него и още два-три за сметка на оня с червения нос — после си излязох. Да можеше да ги чуеш женорята, Сами, как пищяха, докато измъкваха пастира си изпод масата… Ехе! Ето го и началството, цял-целеничък.