Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Да не забравя! — рече. — Вземи бележката за доктора. Написал съм какво мисля за болестта и как съм я лекувал.
Пъхнах листа в джоба, без да го погледна.
— А носилката? — попитах.
— Харизвам ви я — махна с ръка човекът. — Може да ви потрябва.
Закачихме и нея отзад на ръждясалите яйове, заклатушкахме се по кривия калдъръм. Файтонджията беше казал, че наблизо има хотел, единственият в градчето, а Ибрахим Октай живеел по-далеч. Реших да спрем в хотела. После ще диря доктора да прегледа Сеид ефенди и сам да каже ще го местим ли другаде или ще го лекува на място.
На прашния мегдан пред хотелчето нямаше жива душа. Хе-е — далеч в отсрещния край седяха на пейка неколцина старци, опрели бради в бастуните си. Свалихме носилката с файтонджията, озърнах се — поне още един човек ми трябваше за помощ. И току виждам, че на подпорния дирек край вратата на хотела се е облегнал някакъв дангалак. Израсъл повече от два метра — гледа ни и ни изучава. За туй говедо още има да ти разправям, но в оня момент най-любезно го помолих за услугата. Той се дотътрузи ухилен, надникна към Сеид ефенди и вика:
— Кой му изтръска вълната?
— Какво говориш? Каква вълна? — смаях се от нелепия въпрос.
— Не са ли го бъхтили? — уточни дингилът.
— Как може да мислиш тъй?! — възмутих се. — Не видиш ли, че е стар човек, болен…
— А-а, и такива съм газил — рече оня. — Щото гледам носилката. Завчера смаризих един — с такваз носилка го замъкнаха у тях.
Пропуснах тия думи край ушите си, внесохме Сеид ефенди в мрачно, влажно помещение. Отгоре имаше няколко стаи — това бе целият хотел. Друг нямаше отседнал в него и чичото зад тезгяха обеща най-добрите стаи да ни даде. Нищо добро обаче не обещаваше острата воня на нужник, просмукала всяко ъгълче на запуснатата постройка. Едва качихме носилката по гнилото дървено стълбище, а като отворихме стаята, рой хлебарки потънаха в цепнатините на дюшемето. Тая стая бе обзаведена с две издънени легла, плетен от ракита стол и пет-шест пирона, зачукани на вратата за закачалка. В едното кьоше седяха зеленясал бакърен леген и ибрик от времето на султан Махмуд.
— Файтонът чака. Отивам — обърнах се към Асие ханъм, като положихме болния в кревата.
— Къде отиваш? — нагло попита дангалакът.
Сетих се, че чака да му дам нещо.
— Доктор Октай търся — бръкнах, мушнах му бакшиш. — Знаеш ли го?
— Хѐ — аз няма да го знам! Кой, мислиш, ме тропоса?
И веднага запретна риза, оголи тумбак. Груб, дълъг кърпеж розовееше сред черната четина на корема му. Много неприлично беше да се показва тъй пред кадъната и аз посегнах да му смъкна дрехата.
— Видях, видях! — рекох. — Ако искаш, ела с мен.
Двамата тръгнахме с файтона. Там разбрах, че му викали Кайзо.
— Какво е туй име? — питам. — Да не е прякор?
— Така ме знай орталъкът34 — нацупи се той. — Ако ти трябвам, за Кайзо ще питаш.
Притрябвал си ми колкото на вълк качулка, рекох си наум и пак скритом го огледах. Тоя човек, освен гигантския си ръст, имаше още две забележителности. Едната беше четвъртитата му като куфар глава. И подстрижката беше такава, че подчертаваше отвсякъде правите ъгли. Темето му равно, гладко, тъй че ако метнеш една покривка отгоре, четирима души карти могат да шляпат. Късата брада и изхвръкналите челюсти оформяха куфара отдолу. Втората забележителност бяха ръцете му. При цялата огромност на Кайзовите телесни членове, дланите останали несъразмерно мънички, все едно бяха взети от друг човек, и то двойно по-къс от него. От джудже някакво. На всичко отгоре лявата ръка нормална на цвят, мургава като кожата му навсякъде, а дясната червена, сякаш току-що я е сварил във вряла вода. И не, да кажеш, че страдаше от екзема или че беше се наранявал, ами тъй си се родил. Голям страх имаше да бера от тая червена ръчичка, затова специално ти я описвам…
XV
Кешки35 въобще да не бяхме намерили доктора. Но той беше в дома си и аз захванах да разправям как са ни стоварили в градчето, какво се случи на парахода. Като стигнах до фелдшера, извадих бележката и сам засричах латинската му диагноза. И може би от тук започна грешката.
34
Повечето хора.
35
По-добре би било.