Повелителка на реките

Кралската армия се е разположила пред абатството Делапре в Нортхамптън, окопала се е пред река Нен, палисада от остри, забити в земята пръти огражда лагера им. Никакво кавалерийско нападение не може да ги удари тук, никаква челна атака не може да успее. Кралицата, принцът и аз отново чакаме в замъка Екълсхол.

— Почти ми се иска отново да яхна коня си и да отида да гледам — казва ми тя.

Опитвам се да се усмихна.

— Не и този път.

Сега вали, и дъждът продължава вече от два дни. Стоим заедно на прозореца, загледани навън към помръкналите сиви небеса с тъмните облаци на хоризонта. Долу, във вътрешния двор, настава суматоха — пристигат пратеници от бойното поле.

— Да слезем — казва Маргарет, внезапно обзета от нервност.

Посрещаме ги в голямата зала, където влизат, мокри до кости.

— Свърши се — казва човекът на кралицата. — Казахте ми да дойда в мига, когато успея да преценя как се развива битката, и затова изчаках известно време, а после тръгнах.

— Победихме ли? — пита тя настойчиво.

Той прави гримаса.

— Унищожени сме — казва безцеремонно. — Предадени.

Тя изфучава като котка.

— Кой ни предаде? Кой беше? Станли?

— Грей от Рутин.

Тя веднага се нахвърля върху ми:

— Сродникът на дъщеря ти! Нима семейството на дъщеря ти се състои от предатели?

— Далечен роднина — казвам веднага. — Какво е направил?

— Изчака, докато синът на Йорк, младият Едуард Марч, го нападна. Нашата позиция беше добре защитена, зад нас беше реката, а пред нас — изкоп, укрепен с остри пръти, но когато момчето на Йорк се появи начело на войниците си, лорд Грей хвърли меча си на земята и просто му помогна да премине през барикадите с цялата си войска, а после те си проправиха с бой път надолу през собствените ни позиции. Влязоха в редовете ни, нашите войници не успяха да избягат от тях. В началото считахме, че имаме съвършена позиция, а се озовахме в съвършена клопка.

Тя побледнява и залита. Хващам я за кръста и тя се обляга на мен.

— Кралят?

— Тръгнах, докато си проправяха път с бой към палатката му. Лордове от свитата му бяха отпред, за да прикрият оттеглянето му, крещяха му да бяга.

— Той тръгна ли?

Мрачното му изражение ни подсказва, че не е, и че може би лордовете са пожертвали живота си напразно.

— Не видях. Дойдох да ви предупредя. Битката е изгубена. По-добре ще е да се махате оттук. Мисля, че може да са заловили краля.

Тя се обръща към мен и казва:

— Доведи принца.

Без нито дума забързвам към кралските детски стаи и намирам момчето, облечено с пътното си наметало и бричовете си за езда, с опаковани книги и играчки. До него стои възпитателят му.

— Нейна светлост кралицата нарежда синът ѝ да дойде веднага — казвам.

Мъжът се обръща със сериозно изражение към шестгодишното момче: